Тили Багшоу - Дуел

— О, скъпа — протегна се нежно той към ръката й, защото не можеше да понесе сълзите й. — Всичко е наред. Не можеш да промениш чувствата си. Никой не може.

— Ще ми се да можех — изхлипа тя. — Опитах се. Наистина се опитах. Но не мога да ги променя. Не мога да прогоня любовта.

— Разбирам — кимна той, като преплете пръсти с нейните. — Повярвай ми, иска ми се да можех да променя чувствата си към теб, но не става така.

— Той не ме обича, ако това те кара да се почувстваш по-добре — промърмори Мили.

— Не, не ме кара — искрено отвърна Зак. — Просто този Боби е пълен идиот.

Махна на келнера и поиска сметката, която се появи милостиво бързо.

Съгласиха се да поговорят отново, утре или през следващата седмица. Бяха прекалено добри приятели, за да се разделят с лоши чувства. Но в момента и двамата се нуждаеха да останат сами.

— Сигурна ли си, че си в състояние да шофираш? — попита Зак, като й помогна да облече палтото си и я отведе до червената й мазда.

— Добре съм — смело заяви тя. — Ужасно съжалявам, Зак. Ужасно.

— Шшт — нежно я прегърна той. — Престани да се извиняваш. Не съм щастлив, но ще оживея. И двамата ще го преживеем.

Ако искаше да бъде честен, трябваше да си признае, че въпреки тъгата, вече изпитваше леко облекчение. Малко неща в живота са по-мъчителни от безсмислената надежда и той се радваше, че вече няма да се измъчва.

Мили се настани в колата.

— Ще ти се обадя сутринта — каза той, като я изчака да си сложи колана.

— Може аз да ти се обадя първа.

Тя задържа пресилената усмивка на лицето си по целия път до магистралата. Чак когато стигна до покрайнините на Нюмаркет, позволи на маската си да падне. Отби встрани от пътя, изключи двигателя, разкопча предпазния колан и заплака.

Беше почти единадесет и половина, когато най-после паркира окаляната си кола пред къщата на Линда.

Грабна мърлявия стар пуловер от задната седалка и го облече. Беше покрит с конски косми, но не й пукаше. Внезапно затрака със зъби от студ, въпреки отоплението в колата. А и никой нямаше да я види.

Зарови в чантата си в безуспешно издирване на ключовете. Очите й бяха толкова подути и зачервени от плача, че почти не виждаше. Изруга под нос и се опита да завърти ключа с ледените си пръсти.

— Господи! — извика стреснато, когато предната врата внезапно се отвори и тя се озова пред тъмна мъжка фигура, застанала в коридора. — Ако искаш пари, можеш да вървиш на майната си! — изруга разгневено. — Брат ми е на горния етаж и е як като бик. Ако изпищя, веднага ще дойде да те размаже.

— Съмнявам се — отговори фигурата. Познатият провлечен каубойски говор закова Мили на мястото й. — Брат ти ме пусна да вляза тук.

Тя светна лампата и видя Боби, облегнат на стената и кръстосал крака, сякаш притежаваше къщата.

— Хубава ли беше вечерята?

— Не — отговори, като прокле майка си заради ярката лампа, която сигурно подчертаваше зловещо омазаните й със спирала бузи и яркочервения й нос. — Беше ужасна. Наистина.

— Добре — кимна Боби, като пристъпи напред и я придърпа към себе си. — Защото това е последният път, когато вечеряш с този тип. Или с който и да било друг.

Мили не възнамеряваше да спори. Нито пък да допусне същата грешка за втори път и да го прекъсне, докато я целуваше. А той го направи толкова страстно и продължително, че започна да се чуди дали щяха да останат в коридора до сутринта, залепени един за друг.

— Ела с мен — подкани я той и я изведе навън.

Повлече я надолу по улицата към взетата под наем кола, отвори вратата и я настани на предната седалка. Мили все още не бе проговорила и дума. Из главата й се въртяха безброй въпроси: какво правеше Боби тук, откъде знаеше къде живее, щеше ли да остане, беше ли й простил. Но не знаеше с кой от тях да започне.

Накрая се спря на най-очевидното.

— Къде отиваме?

Той запали двигателя и й се усмихна.

— У дома.

Докато стигнат Нюуелс, дъждът се превърна в истинска буря. Нощем празната къща изглеждаше още по-тъжна, отколкото през деня. Особено тази вечер заради вятъра, виещ в боровете, и дъжда, който плющеше по тенекиения покрив на стария хамбар.

— Слушай, благодаря ти за това, което се опитваш да направиш — каза Мили, когато той изключи двигателя и предното стъкло се обля от тежки водни струи, които я караха да се чувства като в подводница. — Идеята е чудесна, но не трябва да сме тук. Чувствам се… — тя потръпна. — Странно. Тъжно. А и мястото вече е продадено, така че в момента сме незаконно в нечий имот.