Тили Багшоу - Дуел

Все пак не трябва да си губя скъпоценната седмица в Ню Йорк в непрестанни тревоги по Мили, помисли си Ейми. Джими й бе обяснил, че стига да държи Чейс и Чанс далеч от майка им, е свободна да прави каквото си иска, а това означаваше великолепни дни, прекарани в галерии, музеи и поезия. Ейми твърдо възнамеряваше да им се наслади.

Днес потегли към „Гагосян“, галерия, която искаше да разгледа от години. След дълга борба, за да вкара двойната количка през въртящата се врата, Ейми най-после влезе във фоайето и студеният въздух от климатика охлади потното й лице.

За щастие близнаците бяха изпаднали в предизвикан от жегата ступор и бяха прекалено изтощени да правят друго, освен да смучат близалките си летаргично и да спят. Въпреки шума, който вдигна, докато ги прекара през вратата, и двамата спяха дълбоко. Надяваше се да не се събудят скоро, за да може да разгледа поне част от изложбата на спокойствие.

— Днес откриват нова експозиция — уведоми я момичето на рецепцията. — Млади художници от Запада. Безплатна е — добави тя, като подаде на Ейми брошура с имената на художниците. — Но ако искате да направите дарение, до асансьора има кутия.

— Благодаря.

Ейми разсеяно прегледа списъка и за нейно учудване, веднага позна едно от имената — Дилън Макдоналд.

Може и да не е същият Дилън, разбира се. Мургавият, хубав каубой със страст към портретите, за когото й бе разказвала Мили. Най-добрият приятел на Боби. Но в брошурата пишеше, че е от Санта Инес и вероятно наистина бе той.

Ейми забута количката по коридора, пъхна пет долара в кутията за дарения и влезе в асансьора. Няколко души вече бяха вътре и въздъхнаха недоволно, когато им се наложи да направят място за количката.

Една от жените дори възкликна:

— Деца на тази възраст? Ужасно неподходящо.

След няколко секунди Ейми излезе на втория етаж, отправи се към пейката в далечния ъгъл на залата и седна. Реши да си почине малко и тогава да потърси творбите на Дилън.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас?

Стресната, тя вдигна глава и видя усмихнатото лице на божество. Е, или беше божество, или халюцинация — истинските мъже не бяха толкова секси. Имаше великолепна фигура. Не беше висок, но имаше яки и мускулести гърди и рамена. Косата му бе приказна, гъста и къдрава, а веселите му сини очи проблясваха, когато се усмихнеше. И явно го правеше често, ако се съдеше по леките бръчици в ъгълчетата на очите. Гърлото на Ейми пресъхна.

— Не… — заекна тя. — Моля. Седнете. Аз просто…

Мъжът бе толкова зашеметяващ, че тя не успя да довърши изречението.

— Решихте да си починете? — помогна й той.

— Ха-ха-ха — нервно се засмя тя, после осъзна, че нямаше нищо смешно, изчерви се и промърмори: — Точно така. Да.

Мамка му!

Не очакваше да се запознае с никого днес, затова тича по целия път дотук от хотела, убедена, че така ще свали поне още два килограма. Но сега, по закона на Мърфи, се натъкна на най-прекрасния мъж в света, а сигурно вонеше на пот. Защо, по дяволите! Защо винаги й се случваха подобни неща?

За щастие, за разлика от деветдесет процента от хубавите мъже, които Ейми познаваше, този изглеждаше не само красив, но и учтив и мил. Галантно се престори, че не забелязва вторачения й поглед, а това бе адски любезно.

— Художничка ли сте или просто обичате изкуството? — попита той.

Помощ! Той искаше да поведе разговор с нея. Ако поне спреше да се усмихва, тя щеше да успее да си поеме дъх.

Хайде, Ейми, стегни се. Кажи нещо.

— Ъъъ… не. Не съм художничка. Всъщност съм поетеса. Нещо такова — промърмори тя, като се изчерви страхотно, когато чу собствените си думи.

— Наистина ли?

Изглеждаше истински заинтересуван, дори впечатлен.

Не, не наистина, помисли си тя отчаяно. Защо, за Бога, бе издрънкала това? Никога не бе публикувала абсолютно нищо, а твърдеше, че е поетеса.

По-разумно бе да смени темата, преди да й зададе друг въпрос.

— Интересувам се от един от художниците тук — обясни тя. — Дилън Макдоналд. Познавате ли творбите му?

— Би трябвало — засмя се красавецът, като отметна тъмните си къдри и разкри равните си, снежнобели зъби.

Ейми се паникьоса. Дали не бе издрънкала нещо още по-тъпо?

— Това съм аз.

— Вие сте Дилън Макдоналд? — ахна тя.

— Последния път, когато проверих, бях — усмихна се той. — Но мисля, че сигурно ме бъркате с някого. Това е първата ми изложба. Не съм професионален художник, нали разбирате? Поне не още. Сериозно се съмнявам, че сте чувала за работата ми.