Тили Багшоу - Дуел

— Не, не, чувала съм — развълнувано отговори Ейми. — Мили… Вие сте… ранчото. Познавам Боби… Палос Вердес.

Дилън кимна бавно. Не беше лесно да осмисли накъсаните й думи, но започваше да добива представа.

— Как се казвате? — попита той.

— Аз ли? — ухили се тя като идиот. — А, разбирам. Ейми. Името ми е Ейми.

— Ейми?… — въпросително повдигна вежди той.

— А? О, съжалявам — заекна тя, когато най-после се досети какво я питаше. — Прайс. Ейми Прайс. Вероятно сте чувал и за баща ми, Джими.

Дилън се шашна. Боби му бе описал дъщерята на Джими като ужасно дебела. Но това момиче бе, наистина не точно слабо, но приятно закръглено. С гладката си бяла кожа и свенливи очи тя му напомняше за новородено теленце: колебливо, срамежливо, но истински красиво.

— Значи вие? Джими? Уха — избъбри той учудено.

Прекараха около петнадесет минути в изясняване на нещата: какво правеха в Ню Йорк, какво бе довело Ейми в галерията, колко дълго щяха да останат тук, преди разговорът неизбежно да се насочи към Мили.

— Как е тя? — попита накрая Дилън.

За разлика от Съмър и Боби той никога не бе обвинявал Мили за кошмарното положение в Хайуд, което се дължеше на „Комарко“. Можеше да я всякаква, но не бе проклета, нито коварна и не би причинила зло на приятелите си. Кренбърн сигурно я бе излъгал по същия начин, по който измами Боби. Двамата очевидно имаха много повече общи неща, отколкото искаха да си признаят.

— Не е добре — отговори Ейми. — Чувства се ужасно заради случилото се в Хайуд.

— То все още се случва — тъжно поклати глава Дилън. — Делото не е приключило, а онези задници налетяха в ранчото като лешояди. Това е една от причините да съм тук. Реших, че ако успея да продам няколко картини, може да помогна малко за съдебните разноски. Ако изгубим делото, семейството ми ще бъде лишено от дома си и прехраната си. От всичко.

Нямаше представа защо й разказва всичко това. Едва се бяха запознали. Но нещо у Ейми го караше да се разкрие.

— Мили наистина не знаеше — увери го Ейми. — Имам предвид, че не знаеше за „Комарко“ и гнусните планове на Тод. И ужасно иска да оправи нещата. Смяташ ли, че Боби…

Дилън поклати глава.

— Не още. Не забравяй, че преди дивотиите с „Комарко“ Мили се прочу като Английската каубойка, а също и с голите си снимки — изчерви се той. — Това наистина нарани Боби. Той реши, че Мили се подиграва с начина ни на живот, наследството ни и ги експлоатира по ужасен начин. Предполагам, че е трудно да разбереш това, ако не си от каубойско семейство.

— Не съвсем — отговори Ейми. — Разбирам. Понякога Мили може да е доста нетактична.

— Да — усмихна се Дилън. — Боби също.

Замълчаха за момент. И на двамата им се искаше да удължат случайната среща, но не се сещаха какво да кажат. Накрая Чанс им взе думата, като се разхленчи, че иска да пие нещо.

— Май трябва да се прибирам — въздъхна Ейми.

— О! — натъжи се Дилън. — Наистина ли?

— Страхувам се, че да — отговори тя, като погледна ококорените си братя, очевидно посъживени от хладния въздух в галерията.

— Не е зле да поддържаме връзка, нали? — предложи Дилън, като надраска имейла си на гърба на визитната картичка на Каръл Бентли и й я подаде. — Бих искал да прочета стиховете ти някой ден.

— Разбира се — доволно се ухили Ейми.

За първи път в живота й мъж й даваше номера си, без да го моли за това. При това великолепен мъж като Дилън.

— На всяка цена — добави тя.

След десет минути Ейми подскачаше из Гринич Вилидж, без да обръща внимание на лигавщините на близнаците, притиснала визитната картичка на Каръл до гърдите си. Изпитваше диво щастие, което не можеше да опише, камо ли да контролира. Пренебрегвайки учудените погледи на минувачите, тя откри, че се смее на глас и прави пируети из улицата.

— Трябва да поддържаме връзка! — повтаряше на глас. — Аз съм Дилън Макдоналд. Трябва да поддържаме връзка!

За първи път бе лудо влюбена. Бе полудяла по Гарт, разбира се, но това беше различно. Сега чувстваше неща, които никога не бе изпитвала с него.

— Моля те — отправи тя гореща молба към Господ. — Моля те, моля те, Боже! Ще направя всичко, което искаш. Ще се държа мило с Кенди и момчетата, ще ходя на църква. Каквото и да е. Моля те, накарай го да ме хареса.

Денят на прочутото надбягване в „Белмонт“ беше великолепен. Грееше ярко слънце и подухваше лек вятър, който разлюляваше листата по дърветата в Елмонт.

В средата на сутринта стотици хиляди хора щяха да се струпат в сънливото малко градче, прочуто само с великолепния си хиподрум „Белмонт“, за да изгледат последното и най-вълнуващото състезание от „Тройната корона“. Тази година първите две бяха спечелени от два различни коня, така че напрежението бе поспаднало. От друга страна обаче, имаше широко поле за изява, което даваше възможности на новодошли жокеи като Рейчъл.