Тили Багшоу - Дуел

— Защото… — тя поклати глава, сякаш се опитваше да намери подходящите думи, — защото не можеш. Ами Боби? Тази земя е на семейството му от шест поколения. Той по-скоро би умрял, отколкото…

— Моля те — прекъсна я Тод с вдигната ръка. — Спести ми речта за семейство Камерън. Писна ми от нея. Захванах се с Хайуд по същата причина, по която вие, англичаните, на времето превзехте Индия. Защото ми писна да гледам как се хаби потенциала му. И защото можех да го направя. Не дължа нищо на Боби Камерън. А и ти на чия страна си? На неговата или на моята?

Този въпрос я накара да онемее. На чия страна беше? В момента се чувстваше на страната на Боби, но не смееше да го каже на Тод. А и Боби вероятно нямаше да й благодари за подкрепата. Нямаше смисъл да рискува за нищо.

— На твоя, разбира се — излъга тя. — Но все пак не одобрявам. Както и да е, в договора ви няма ли клауза, която гласи, че не можеш да сондираш земята?

— Да, има — потвърди Тод. — Но, за лош късмет на приятелчето ти господин Камерън, федералните поземлени закони имат надмощие над договорите. А най-смешното е — добави той жестоко, — че ти ме насочи към това.

— Аз ли? — ужаси се Мили. — Как?

— Разказа ми за онези случаи в Уайоминг с газовите компании, не помниш ли? Случаите, за които Боби се тревожеше. Оказа се, че е имал право да се притеснява. Единствената му грешка бе, че не сключи договор с петролните компании преди мен. Предполагам е смятал, че не знам нищо по въпроса. И наистина не знаех, преди ти да ми кажеш.

Мили се уплаши, че ще припадне. Наистина, вече не си говореше с Боби, а и той се държа като кретен миналата година и с това я набута в ръцете на Тод. Но никога не би направила нищо, за да го нарани или предаде. Не можеше да повярва, че някакъв случаен коментар, направен толкова отдавна, е довел до всичко това.

— Моля те — погледна тя Тод с надежда. — Моля те, не го прави. Заради мен. Никога не бих казала и дума по въпроса, ако смятах, че ще постъпиш по този начин. Знаеш го.

— Страхувам се, че не мога да те послушам, сладурче — усмихна се той. — Това си е делово решение. Има и други участници. Не мога да се откажа, дори и да искам.

— Но…

— Слушай — каза той, като премести стола си до нейния и я целуна по бузата с нежност, каквато не бе проявявал от седмици и която накара Мили да се разтопи от любов и облекчение. — Единствената причина Боби да не се заеме лично с това е глупавата му, упорита гордост. Абсурдно е да седиш върху толкова много пари и да не направиш нищо по въпроса. Ако аз не се бях намесил, някой друг щеше да го направи.

Мили се поколеба. Ужасно й се искаше да му повярва.

— Ако знам, че стоиш зад мен, това ще означава много за мен — добави Тод, като погали леко зърното на лявата й гърда.

— Чувствам се ужасно заради Боби — отвърна тя, обзета от чувство за вина и желание. — Това е всичко. Но не означава, че не те обичам.

Късно през нощта, след дълъг и изтощителен секс, Мили лежеше будна до хъркащия Тод и гледаше в тавана.

Чувстваше се все по-ужасно. Чак когато се прибраха у дома след вечерята, й дойде наум какво ли си мислеше Боби. Вероятно смяташе, че тя е знаела през цялото време, но не си е направила труда да му звънне и да го предупреди или да се опита да спре начинанието на Тод.

В седем сутринта не можеше повече да понесе зловещите мисли. Слезе тихо в кухнята, грабна телефона и набра номера на Хайуд. Бе изминала цяла година, но все още го помнеше.

Тъкмо се канеше да затвори след седем позвънявания, когато внезапно се усети, че е адски рано. Но точно тогава се обади женски глас.

— Ало?

— Тара?

— Да. Кой е?

Сърцето на Мили заби лудо и тя едва не затвори. Стегна се и реши да прояви смелост.

— Аз съм, Мили — каза тя.

Мълчанието от другата страна се проточи.

— Слушай, исках да поговоря с Боби и да му обясня. Трябва да знае, че нямах представа за „Комарко“ и за плановете на Тод. Снощи за първи път чух за тях. Честно.

— Почакай.

Тара остави телефона и Мили дочу приглушени гласове. Беше забравила, че в седем всички в ранчото вече бяха станали и закусваха. След минута гласовете заглъхнаха и Мили чу изщракването на друг телефон и затварянето на първия.

— Боби?

Тишина.

— Боби? Ти ли си?

— Не — отговори гласът на Съмър, по-враждебен и отпреди. — Боби не иска да говори с теб. Никога. Никой от нас не иска.

Тя затвори и остави Мили да стиска отчаяно телефонната слушалка.

Месец след като Съмър затвори телефона на Мили, Рейчъл седеше във фоайето на „Мондриан“ на булевард „Сънсет“, ровеше нервно из купата соленки пред нея и чакаше Джими Прайс да се появи.