Тили Багшоу - Дуел

Отпусната в тузарския си апартамент под наем в Палм Бийч, само на няколко минути от тренировъчните конюшни на Кравиц, Рейчъл седеше с Дез, агента й, и се опитваше да реши в кое от предложените й списания да се снима.

— Какво ще кажеш за „Жена“? — попита тя с копнеж. — Винаги съм харесвала стила им. И имат страхотни фотографи, много по-добри от онези досадници от „Венити Феър“, които снимат всички в бални рокли.

— Вече ти казах — въздъхна Дез. — Не можеш да избереш списанието само защото ти харесва. Трябва да търсим контакт с публиката ти, нали?

— И тя е? — ледено попита Рейчъл.

— Хората, които четат спортни списания, клюкарски парцали и вестници. Тук е по-трудно, отколкото у дома. Основната ти публика са запалянковците, мераклиите и момичета, които се интересуват от сапунени опери и враждата ти с Мили.

Рейчъл се прозя. Дез си беше досаден по принцип, но ставаше особено неприятен, когато бе прав. Колкото и да искаше да влезе в ролята на прочут модел, историята на враждата й с Мили всъщност прикова вниманието и даде старт на дебюта й в Америка. Рекламите на Мили за „Т-Мобил“ бяха навсякъде — на билбордове, по телевизията, дори в кината. Рейчъл трябваше да изтърпи образа на проклетата си съперница онзи ден, докато чакаше да изгледа втората серия на „Бриджит Джоунс“. Очевидно Мили бе по-голяма звезда и много по-известна в Америка от нея. Но Рейчъл не възнамеряваше да й отстъпи първенството за дълго.

Първата й стъпка бе да си осигури Ранди Кравиц за подкрепа. Скоро след това пресата започна да забелязва таланта и красотата й. Уж случайно тя изпусна няколко думи пред клюкарските репортери за дългогодишната си вражда с Мили, като ги подлюти със слухове как семейството на любимата каубойка не й говори след снимките й в „Плейбой“ и как самата Рейчъл е приятелка на брат й от години.

Историята си имаше всичко — две красиви чужденки, брюнетка срещу блондинка, кльощава срещу закръглена, и двете талантливи, амбициозни ездачки, които се състезаваха за прочути собственици на коне. Семейната драма подсилваше интереса. Нямаше начин да не се хареса на публиката.

Отначало, за голямо разочарование на Рейчъл, Мили реши, че е под достойнството й да се занимава с клюки и отказа да коментира. Но след като Рейчъл намекна пред „Ел“, че снимките в „Плейбой“ са опетнили името на Сесил, битката започна. Мили отговори с дълго интервю във „Венити Феър“, в което обясни как Рейчъл бе откраднала семейния й дом, и освен това намекна, че тормози конете си. Не се отнесе любезно и към Джаспър, нито към майка си.

Никога досега конните състезания не бяха привличали такъв интерес.

— Обади ли се на адвокатите си? — попита Дез, като остави настрани списанията.

— Господи, говориш като проклетия ми баща — изстена Рейчъл. — Да, обадих им се. Оставих им поредното съобщение.

След шест месеца загуби тя най-после се решила да продаде Нюуелс. Исканата цена от три милиона лири бе прекалено оптимистична. Но дори да вземеше само два и половина, поне щеше да разкара воденичния камък от врата си.

Засега не бе споменала и дума на Джаспър. Все още се водеха за гаджета — удобно й бе да го пази като елемент от историята с враждата, но Джаспър си стоеше в Англия, където яздеше за Али, и тя не го бе виждала от месец. Когато говореха по телефона, той звучеше абсолютно дрогиран. Пристрастеността му към кокаина излизаше извън контрол. Вероятно изобщо не му пукаше за Нюуелс, но дрогата го правеше ужасно непредвидим и Рейчъл не искаше да рискува разправии, докато не го постави пред свършен факт.

— Е, позволи ми да поговоря с тях, когато се обадят — каза Дез. — Крайно време е да ти намерят купувач. Тогава ще можеш да се фокусираш върху важните задачи като „Белмонт“.

Рейчъл се надигна развълнувано.

— Ранди каза ли ти нещо? Потвърди ли? — нетърпеливо попита тя.

Перспективата да язди в най-важното надбягване в Америка още през първия й сезон бе адски близо. Кравиц бе намекнал няколко пъти, че обмисля да я включи, но още не бе потвърдил. Ако го направеше, това щеше да засенчи всичко, което Мили бе постигнала досега. Никое каубойско надбягване не бе толкова престижно и популярно, колкото „Белмонт“.

— Още не — отговори Дез, като разкърши пръсти и я заслепи със златните си пръстени с диаманти.

Винаги си бе падал по бижутата, но откак пристигнаха в Америка бе заприличал на черен сводник.

— Не се тревожи — добави той. — Ще се обади. Аз отговарям за това.