Тили Багшоу - Дуел

— Хайде, разказвай. Какво има?

— Добре — отвърна Дилън, като стисна ръката й развълнувано. — Но е тайна и не можеш да я споделиш с никого. Особено с татко.

— Разбира се — нетърпеливо се съгласи тя. — Устните ми са запечатани.

Дилън си пое дъх.

— Галерия „Гагосян“ в Ню Йорк се свързала с Каръл Бентли вчера. Искат да направят изложба с картините ми.

— О, Господи! — изпищя Съмър и скочи на крака. — Галерия „Гагосян“? Мамка му, Дилън! Това е страхотно!

— Шшшт — изсъска той и я дръпна обратно на канапето.

Гордостта й от него бе наистина трогателна, но никак не му се искаше и баща му да научи, особено преди Коледа. Надяваше се, че по празниците ще измисли как да смекчи удара от съобщението, че възнамерява да се откаже от фермерството завинаги.

— Забрави ли, че е тайна? Не съм казал дори на Тара. Само ти и Боби знаете.

— Добре, добре, но кога? — прошепна Съмър. — Кога ще отидеш в Ню Йорк? О, Дил, представи си само! Вероятно ще дадат прием в твоя чест и ще пишат статии в „Ню Йоркър“ и…

Дилън се засмя.

— Хайде да не прекаляваме. Не знам със сигурност кога ще направят изложбата. Вероятно не преди лятото. Но е жестоко, нали?

— Жестоко? — просълзи се Съмър, която напоследък бе плашещо емоционална. — Невероятно е. А след като приемат мисълта, че си художник, мама и татко също ще се зарадват за теб. Знам го.

Дилън отчаяно искаше да повярва на думите й.

— Надявам се да си права — отвърна той. — Наистина се надявам.

В този момент на вратата се позвъни. И двамата се втурнаха да отворят, като се ръгаха с лакти като деца. Дилън победи и отвори вратата, пред която стоеше дребна женска фигурка, така опакована в шалове и кожи, че отначало не я позна.

— Весела Коледа! — каза фигурката. — Изненадан ли си да ме видиш, сладурче?

— Даяна?

Дилън позна майката на Боби едва когато жената си свали шала.

— Наистина ли си ти?

— Аз съм — усмихна му се тя мило. — Изглеждаш адски изненадан, Дилън. Не може да съм се променила толкова много от погребението на стареца.

— Разбира се, че си се променила.

Дилън обожаваше майката на Боби. Когато бяха деца, той и сестрите му я смятаха за екзотична бохемка, а очевидно и сега си беше същата.

— Изглеждаш по-млада от когато и да било преди.

— Страхотен ласкател си, скъпи — ухили се Даяна и го прегърна. — Е, къде е синът ми?

В празната конюшня Боби седеше на бала сено, отпуснал глава в ръцете си и вторачен отчаяно в ботушите си.

Трябваше да се развесели. Мрачното настроение не водеше доникъде. Нямаше да помогне на Хайуд, нито да го отърве от Тод Кренбърн или да върне Мили.

От мислите му го измъкна шумът от две коли, които спряха пред хамбара. Той надникна през отворената врата и видя два лъскави черни линкълна, паркирани отпред. Костюмираните им пътници вече вървяха към него.

— Господин Камерън? — попита първият костюмар, като му протегна ръка в черна ръкавица.

— Да, аз съм — отвърна Боби.

Извисяваше се над тримата мъже пред себе си, но нещо в тях му се стори адски заплашително.

— Кой пита?

— Аз съм Пол Рийвс, а това са колегите ми, Чарли Хил и Тед Бъроус. Ние сме от „Комарко“.

Боби присви очи, а сърцето му заби лудо.

— Петролна компания „Комарко“? — попита той ненужно.

Имаше само една компания „Комарко“, гигантски конгломерат от Тексас, за който бяха чували дори най-дивите селяни.

— Точно така — потвърди костюмарят. — Тук сме по покана на партньора ви, господин Кренбърн — обясни той, като бръкна в джоба на дългото си кашмирено палто и извади купчина документи. — Помоли ни да проверим петролните ви залежи. Да решим как най-добре да използваме природните ресурси.

— Добре, господин Рийвс — отвърна Боби с мрачна усмивка, като пое документите и ги прегледа набързо, преди да ги съдере на малки парченца и да ги хвърли. — Да си изясним нещо. Хайуд е мой имот. Собственост на семейството ми. И по-скоро адът ще замръзне, отколкото да позволя на вас или на някого друг да сондира в ранчото ми за петрол.

Костюмарят не се впечатли.

— Реакцията е малко детинска, нали? — усмихна се той презрително. — Съдирането на документите не променя положението. Тед е адвокат. Той може да ви обясни всичко. Но простичко казано, петролът под земята не принадлежи задължително на вас.

— Наясно съм с това — рязко отвърна Боби. Знаеше, че не трябва да губи самоконтрол, но му бе невъзможно да се стегне, когато виждаше как сцената, от която се бе страхувал в продължение на месеци, се разиграваше пред очите му. — Но имотът все пак е частен. Имате нужда от позволение, за да получите достъп до него, а аз отказвам да ви го дам.