Тили Багшоу - Дуел

— Добре ли си? — попита той, когато най-после стигна до нея.

Тя кимна измъчено. Шон никога не я бе виждал толкова уязвима. По лицето й се стичаха сълзи от шок и учудване.

— Какво стана? — нежно попита той. — Изглеждаше, че се справяш чудесно.

— Не знам — изхлипа тя. — В един момент бяхме начело, а после…

Мили погледна Демон, който лежеше неподвижно на земята на няколко метра от нея. Гърдите му се надигаха с тревожна бързина, а дишането му звучеше като свистене на парна машина. Жребецът видя Шон и очите му се ококориха от болка и страх. От разширените му ноздри течеше кръв.

— Моля ви, не мърдайте, госпожице — каза един от медиците, като сложи ръка на рамото на Мили, която се бе изправила на крака.

Тя бутна ръката му настрани и се запрепъва към Демон.

Коленичил до него, Шон вече приготвяше инжекция с дормоседан, която да го успокои достатъчно, за да позволи да го прегледат. Мили чу думите на ветеринаря на хиподрума, който обясняваше на Шон какво бе станало.

— Беше ужасно — каза той. — Видях всичко. От носа му излетя струя кръв, после предните му крака се подгънаха под него и той се строполи на земята.

Мили чу как от собствената й уста изскочи странен звук — писък, примесен с тежък стон. Не трябваше да язди коня. Защо не се бе възпротивила на Брад и Джими? Защо не бе защитила животното?

От високоговорителите отекна съобщението, че Даш е победител, но никой не изглеждаше в празнично настроение. Всички очи бяха приковани в драмата, която се разиграваше на пистата.

Скоро към очите се присъединиха и камери. Винаги бе тъжно, когато някой кон бе сериозно наранен, но Демон, който бе прекалено млад, правеше новината сензационна. Разбира се, важната история бе какво се е случило с Мили, и то по време на първото й национално състезание.

Кой да знае, че в надбягванията с каубойски коне има толкова много драма? Спортните канали определено щяха да си изкарат парите.

Докато Мили говореше с Шон, безброй телевизионни камери се бяха появили неочаквано, сякаш от нищото. След секунди те я заобиколиха, издигайки зловеща стена между нея и треперещото тяло на Демон.

Въпросите се понесоха един след друг като изстрели от картечница.

— Мили, наранена ли си?

— Някой нарочно ли те събори?

— Демон ще оживее ли?

— Мили! Погледни насам! Насам, скъпа!

— Господи! — изстена Шон, когато разтревоженият разпоредител се опита да отблъсне репортерите назад. — Не можете ли да направите нещо? Да разкарате тези шибаняци от главата ми? Животното бездруго е ужасено.

Най-после, след цяла вечност, пристигнаха подкрепления, предвождани от Джил, която едва успя да убеди Мили да остави ветеринарите да си вършат работата и да влезе вътре.

— Не му помагаш със стоенето си там — нежно й каза тя. — Колкото по-скоро се оттеглиш, толкова по-бързо ще се разкарат репортерите. Те се интересуват от теб, а не от коня.

Беше права, разбира се. Мили отблъсна армията лекари и нервни застрахователи, които се опитваха да я убедят да отиде в местната болница, и позволи на Джил да я отведе в клуба. Там обаче също не бе особено спокойно благодарение на шефовете от „Т-Мобил“, начело с развълнувания Рубен.

— Някакви новини? — отчаяно попита Мили.

— Още не — отговори Рубен, като пристъпи напред, за да избърше калта от бузата й с носната си кърпа. — Междувременно, трябва да обсъдим как да представим това.

— Какво имаш предвид? — объркано попита Мили. — Какво да представим?

Рубен я изгледа като нетърпелив учител, приковал очи в малоумен ученик.

— Историята — въздъхна той. — Трябва да имаме контрол над историята. Да я представим във възможно най-добрата светлина. Съжалявам, ако ти звучи безсърдечно, но това ми е работата.

Мили се втрещи и не успя да проговори. Явно проклетият кретен не осъзнаваше, че Демон се бореше за живота си.

Той изтълкува погрешно мълчанието й като съгласие и продължи.

— Важното е да изглежда реално. Да позволим на хората да видят как се чувстваш. По този начин, ако Демон оживее, запалянковците ще усетят радост и облекчение заедно с теб. А ако не оживее…

Рязкото звънене на мобифона на Джил го прекъсна и не остави на Мили време да го изругае както й се искаше.

— Ало? — обади се Джил.

Мили и Рубен се вторачиха безмълвно в нея, макар че треньорката им обърна гръб и притисна телефона към ухото си.

— Аха — кимна тя след безкрайно мълчание. — Да, добре. Ще й кажа.

Обърна се и лицето й каза на Мили всичко, от което се страхуваше.