Тили Багшоу - Дуел

Промени се и в други отношения, подтиквана от Тод. Преди две седмици не се появи на рождения ден на Ейми, защото в последната минута той й бе предложил да я заведе на някакъв кинаджийски купон в „Сенчъри сити“.

— Разбираш ме, нали? — попита Мили на следващия ден, когато се обади да й се извини. — Тод работи ужасно много напоследък и не исках да го разочаровам.

Разбира се, че не искаш, помисли си Ейми. Но не е проблем да разочароваш мен.

Историята бе винаги една и съща. Ако имаше шанс пресата да се появи на някое събитие, Мили се втурваше натам като привлечена от магнит. На жаргона на Ел Ей това се наричаше ППС — по-голяма, по-добра сделка, нещо, което предишната Мили би презряла. Но напоследък дори Парис Хилтън би изглеждала свенлива пред камерите в сравнение с нея.

— Съжалявам — извини се тя на Ейми и обърна гръб на момчетата. — Какво каза?

— Нищо — тихо отвърна Ейми. — Не казах нищо. Нямах възможност.

— А — промърмори Мили небрежно. — Извинявай. Е, стига, не ми се ядосвай. Кажи ми, какво не е наред?

Ейми копнееше да сподели всичко с нея. Искаше да й разкаже за Ню Йорк, за гадната курва Кенди и Гарт, за погледа, който й бе хвърлил, сякаш бе абсолютно нищо или дори по-лошо, сякаш бе посмешище. За издателите, които се интересуваха само от клюки за баща й. За това колко странно бе да си дебел и грозен и в същото време незабележим. Е, поне отчаянието от тези две събития я бе накарало да свали няколко килограма. Но дори това не премахваше болката й и нуждата й да се довери на някого.

Преди месеци този довереник щеше да е Мили, а сега бе толкова заета със собствения си свят, че бе невъзможно. Не би я разбрала.

— Не съм ядосана и всичко е наред — излъга тя. — Просто съм малко уморена. Близнаците бяха по-ужасни от обикновено тази седмица.

Момичетата се обърнаха към групата ездачи, която се понесе към стартовите врати.

— Май трябва да тръгваш — каза Ейми.

— Да — кимна Мили.

Разговорът им не бе потеглил в правилната посока, но сега нямаше време да разсъждава върху това. Затресоха я нерви и едва ли не изпита облекчение, че Тод не се бе появил. Вече се чувстваше под повече напрежение, отколкото можеше да понесе.

След няколко минути Ейми се присъедини към Шон и притеснената Джил. Джими бе отлетял по работа за Канада рано сутринта и за първи път не бе тук да вика за протежето си. Но огромна тълпа се бе струпала да види ездачката от „Плейбой“.

— Искаш ли якето ми? — попита Шон и без да чака отговор, съблече коженото си яке и го наметна на раменете на Ейми. — Вятърът е доста студен. Трепериш като луда.

— Добре съм — успокои го тя. — Просто съм нервна заради Мили.

Въпреки ужасния си егоизъм напоследък, истинската Мили все още бе някъде в слабото й тяло и Ейми не бе готова да се откаже от нея.

— Наистина искам да се представи добре.

— Знам, че искаш — усмихна се Шон, като стисна ръката й. — Странното е, че и аз го искам.

Останалите му думи бяха заглушени от тълпата, която скочи на крака. Шестнадесет каубойски коня изскочиха от вратите — Мили и Демон бяха в средата — и почти веднага изчезнаха в облак прах.

— Чудесен старт — промърмори Джил под носа си.

Жената сигурно имаше рентгенов поглед, помисли си Ейми, която не успя да види нищо и разчиташе само на гласа на коментатора, съобщаващ, че Мили бе изскочила половин отсечка напред.

— Виж! Ето я! — извика Шон, като посочи малката сгърбена фигурка начело на групата. — Виждаш ли я?

— Да! Да! — развълнувано скочи Ейми. — Виждам я. Ако може да се задържи начело…

Но след около сто и петдесет метра нещо се случи. Тълпата изстена, но видимостта беше толкова слаба, че не можеше да се разбере за какво бе цялата шумотевица. Ейми видя само конски крака и жокеи, които поглеждаха разтревожено зад гърба си, докато галопираха напред.

— Какво стана? — попита тя Шон. — Видя ли?

— Демон — отговори той, като енергично се прехвърли през парапета. — Падна.

Седнала на твърдата земя на пистата, Мили се опита да се ориентира въпреки дивашкото бучене и пулсиране в главата й. Докато започне да се осъзнава, надбягването вече бе свършило. Някои от жокеите се понесоха назад към нея и се присъединиха към тълпата рефери, санитари и любопитни.

— Щастлив съм да ви съобщя, че Мили Локуд Гроувс успя да седне — заяви коментаторът. — Изглежда е добре. Но ще ви помоля да стоите далеч от пистата, за да дадете възможност на ветеринарите и лекарите да си свършат работата.

Мили огледа морето от лица, отчаяно търсейки познато, и изпита неочаквано облекчение, когато видя Шон, който си проправяше път сред тълпата.