Тили Багшоу - Дуел

Не че не беше красива и привлекателна. Срамуваше се да си го признае, но част от него искаше да изчука Съмър, за да прогони Мили от главата си веднъж завинаги.

Но общото между всички момичета, с които бе спал досега, бе, че не бе обичал истински нито една. А със Съмър не беше така. Обичаше я. Не по начина, по който обичаше Мили, но все пак я обичаше. Ала връзка с нея не само би предизвикала фурор в ранчото, но и страхотно би усложнила живота му. А Господ знаеше, че в момента не се нуждаеше от повече усложнения.

В един сутринта, въпреки ината му, главата му се отпусна на седалката и той се унесе в сън. Внезапно ярките фарове на ферарито го върнаха към действителността.

— Боби? — Тод бе свалил прозореца си и му се хилеше с вбесяващата си самодоволна усмивка. — Страхотна изненада. Заповядай у дома.

Боби видя Мили, отпусната на предната дясна седалка. Поне му се стори, че е Мили. Какво, по дяволите, беше станало с косата й?

Преди да успее да я разгледа отблизо, Тод подкара колата отново и изфуча през портата, като не му остави друг избор, освен да го последва. Докато паркира и раздвижи схванатите си крака в предния двор, Тод вече бе отворил вратата на къщата и вкарваше Мили вътре.

— Защо не отговори на обажданията ми? — извика Боби, като подмина Тод, сграбчи момичето за рамената и го завъртя към себе си.

В късата си сребриста рокля тя приличаше на фея от друг свят.

Олюля се нестабилно на високите си токчета и се опита да се съсредоточи. Господи, Боби беше толкова красив! Дори когато й крещеше. Желанието да се протегне и да погали гъстата му руса коса, да се хвърли в прегръдката му, бе невероятно силно. Но не трябваше да го прави. Знаеше го. Ако не успееше да се сдържи, от кариерата й нямаше да излезе нищо.

А и самият Боби нямаше да я уважава, нито да гледа на нея като на възрастен човек, ако отстъпеше и се предадеше.

— Бях на вечеря в Палос Вердес — отбранително отвърна тя. — С големия лош Джими Прайс.

— Пияна си — ядоса се Боби, когато тя се препъна и се блъсна в него.

Хвана я и задържа за миг. Копринената й кожа го изпълни с диво желание и копнеж.

— Не, не съм — възрази Мили и се отдръпна. — Просто изпих няколко чаши, за да отпразнувам.

— Да, виждам, че си празнувала — вбесено промърмори той. — Дори си излязла навън по бельо и си боядисала косата си за случая.

— Я млъкни! — извика Мили. — Косата ми изглежда чудесно. Знаеш, че е така.

— Изглежда евтинджийска — злобно я захапа той. Знаеше, че се държи като кретен, но не можеше да се спре. — Преди имаше великолепна коса. Баща ти би се ужасил от новата ти прическа. Знаеш го.

— Не намесвай татко! — изхлипа тя.

Сълзите потекоха по бузите й и тя се сви притеснено. Вярно бе, че Сесил бе харесвал дългата й коса повече и от самата нея, макар че изобщо не се бе сетила за това, преди Боби да й го каже.

— Само защото твоят баща те е мразил, не смей да говориш за моя по този начин.

— Предлагам и двамата да се успокоите — хладнокръвно предложи Тод. — Защо не седнеш във всекидневната, Боби? Ще наредя да ти донесат питие.

— Не, благодаря — рязко отказа Боби. — Един от нас трябва да остане трезвен. Погледни я в какво състояние е — посочи той Мили. — Знаеш, че още няма двадесет и една. И не ми казвай, че ти не си пил, преди да се качиш в опасната си кола и да я докараш у дома.

— Ако нечия кола е опасна — сряза го Тод, като погледна презрително през рамо към древния пикап на Боби, — не мисля, че е моята.

Той затвори предната врата, влезе във всекидневната и се настани на канапето. Мили го последва.

— Е, казвай. Какъв ти е проблемът, Боби? — попита Тод. — Не очакваш да повярвам, че си шофирал чак дотук от тревога да не би Мили да пие алкохол. Не мисля, че дори ти си толкова загрижен.

— Няма нужда да говорим за мен — отклони въпроси Боби. — Какъв е твоят проблем?

— Не съм наясно за какво говориш — усмихна се Тод.

— Разбира се, че си наясно — излая Боби. — Да започнем от самото начало. Какво правеше в ранчото миналия уикенд? Знаеше, че ме няма.

— Даа — спокойно проточи Тод, като учител, обясняващ изключително просто нещо на малко дете. — Знаех, че те няма. Но имах работа в Бюелтън и реших да се отбия в ранчото, за да видя как вървят нещата.

— Глупости! Дошъл си да шпионираш! — извика Боби и се заразхожда нервно пред камината. — Не съм сляп, макар че явно съм страхотен глупак, след като изобщо ти се доверих. Мотаеш из долината, задаваш въпроси, пъхаш си носа в бизнеса ми…