Тили Багшоу - Дуел

— Точно така — усмихна се Брад. — Най-важното.

— Ами — сви рамене Мили и се нахвърли върху агнешкото и зеления фасул с апетит, — всъщност не ми пука за имиджа, господин Прайс. Просто искам да се състезавам. И да спечеля. И да натрупам много пари.

— За съжаление, скъпа — изтъкна Брад със снизходителна усмивка, — Джими е прав. Не можеш да имаш едното без другото. Имам предвид, пари без имидж. Това е Америка.

— Чакай да отгатна — обади се Шон, който обръщаше чашите вино с впечатляваща скорост. — Ще я наречеш Английската каубойка — и повдигна вежди подигравателно. — Адски оригинално.

— Не става дума за оригиналност — изсъска Брад, който очевидно не обичаше Шон. — Макар че, според мен, това е наистина оригинално.

— И аз така мисля — подкрепи го Тод, като си припомни как се държа дребният и мрачен ирландски шибаняк последния път, когато бе тук с Боби, и започна да се дразни. — Важен е маркетингът. Акцентът. Видът — обясни Брад и посочи Мили като фермер, показващ най-хубавото си добиче. — Можем да продадем това. С медиите на Джими зад гърба й, можем да я продадем за цяло състояние.

— Може и така да е — рече Шон, макар да не се съмняваше, тъй като знаеше колко врати се отваряха при споменаването на името на Прайс. — Но е доста евтино, не мислиш ли? — обърна се той към Мили. — След всичко, направено за теб от Боби Камерън, изненадан съм, че искаш да опетниш старите западняшки традиции, на които той толкова държи, с някаква лигава реклама.

— Аз не… — заекна Мили. — Имам предвид, това няма нищо общо с Боби.

Внезапно се почувства неудобно. Дали Шон бе прав? Дали всичко това щеше да подейства като шамар на Боби?

— Хайде да не прибързваме — намеси се Джими, за да разсее напрежението.

Не знаеше защо Шон бе толкова раздразнен, но не искаше новата му жокейка и гениалният му ветеринар да се карат още от първия ден.

— Първата ни задача е да направим Мили известна в националните каубойски кръгове. Всичко друго ще дойде по-късно.

— Тук ли ще живееш? — попита Ейми, която почти не бе проговорила цяла вечер и очевидно не искаше да привлича вниманието към себе си.

— Не — небрежно отговори Тод. — Ще тренира тук девет до шест, пет дни седмично, когато не се състезава. Нали така, Джими?

Джими кимна.

— Точно така.

— Всъщност ще живее при мен — добави Тод.

Мили седеше мълчаливо по време на разговора и се обръщаше от единия към другия като куче, наблюдаващо тенис мач. Започваше да й се струва, че не съществува. Тод и Джими не си бяха направили труда да поискат мнението й, а просто действаха и крояха планове за нейния живот.

Но пък не можеше да се оплаче. В крайна сметка й предлагаха това, което винаги бе искала.

Всичко, освен Боби Камерън.

Но след случилото се през последните няколко дни, Мили най-после започваше да се примирява с мисълта, че Боби бе мечта, която никога нямаше да се осъществи.

Треперейки в пикапа си пред портата на имението на Тод в Бел Еър, Боби отчаяно се опитваше да остане буден.

Възможно ли е Дилън да е прав? Дали не трябваше да си остане у дома, вместо да идва тук?

Не, мамка му! Защо пък да не дойде? Не беше готов да се предаде и да остави гнусното копеле Кренбърн да му отнеме Мили. Да му позволи да я развали и нарани, да я вкара в страшния свят на главорезите, за който не бе готова, а после да я изостави в мига, когато получи каквото искаше.

А това бе другият проблем. Какво точно искаше Тод? Хайуд? Определено имаше потайна цел, Боби бе сигурен, макар че засега не можеше да докаже абсолютно нищо. Или пък преследваше само Мили?

Очевидно я желаеше. Това бе ясно още от онази противна вечер в дома на Джими миналата година, през уикенда, когато Сесил почина. Но предчувствието му сочеше, че става дума за нещо повече от похот. Защо Тод би си правил труда да събере Мили и Джими? Изглеждаше сякаш целта му е да направи мръсно на Боби, макар че причината за това не бе ясна.

Може би пък Дилън да беше прав и той бе обзет от параноя. Напрежението, на което бе подложен, наследявайки Хайуд, започването на нов бизнес и потискането на чувствата към Мили започваха да му се отразяват. Май наистина си въобразяваше разни неща.

Но не можеше да се отърси от чувството, че живее в омагьосан свят, където нищо не бе такова, каквото изглеждаше, а Тод Кренбърн държеше ключа към всичко това.

Сетне, разбира се, идваше проблемът със Съмър. Още не бе решил как да действа с нея. На път за насам се мъчеше да се разсее от черните мисли за Мили и Тод, като се опитваше да си припомни всички сигнали, които бе пропуснал. Кога бяха възникнали чувствата на Съмър? Потръпна при мисълта, че вероятно я бе окуражил по някакъв начин.