Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Милан Кундера

Пролетен вятър духаше над стария Бостън.

Лили Остин вървеше по тесните, стръмни улици на „Бейкън Хил“. Със своите разцъфнали дървета, газовите си лампи и тухлените къщи с тежки дървени порти кварталът притежаваше магическо очарование.

На пресечката на „Ривър“ и „Байрон Стрийт“ тя спря пред витрината на един антиквар, преди да влезе в една книжарница. Мястото беше малко и романите бяха до есетата. Купчина книги привлече вниманието й: Том беше написал нов роман…

От година и половина тя беше придобила навика съзнателно да избягва рафтовете с романи, за да не попадне на него . Всеки път, когато случайно го срещнеше — в метрото, в автобуса, на някой рекламен плакат или на терасата на някое кафене, тя се чувстваше тъжна и й се плачеше. Когато приятелките й от университета говореха за него (е, за книгите му), тя се сдържаше да не им каже: „Карах едно бугати с него, прекосих мексиканската пустиня с него, живях в Париж с него, любих се с него…“ Понякога дори, когато видеше читатели, потънали в третия том на трилогията, без да иска изпитваше лека гордост и в такива случаи й се искаше да им каже: „Благодарение на мен можете да четете тази книга! Той я написа за мен!“

Прочете заглавието на новата книга: „Хартиеното момиче“.

Заинтригувана, тя разлисти първите страници. Това беше нейната история! Беше тяхната история! С разтуптяно сърце забърза към касата, плати екземпляра и продължи да чете на една пейка в „Пъблик Гардън“ — големия градски парк.

Лили трескаво прелистваше страниците на един разказ, чийто край не познаваше. Преживяваше тяхното приключение през призмата на погледа на Том, откривайки с любопитство как се бяха развивали неговите чувства. Историята такава, каквато тя я беше преживяла, спираше с 36-та глава и тя със страх започна да чете последните две глави.

С този роман Том признаваше, че тя му беше спасила живота, но най-вече споделяше, че й беше простил измамата и че любовта му не си беше отишла с нея.

Почти със сълзи на очи тя научи, че той беше идвал в университета „Браун“ миналата есен и си беше тръгнал, без да говори с нея. Тя беше преживяла същото разочарование една година преди това! Една сутрин, като не издържаше повече, беше взела самолета за Лос Анджелес с твърдото намерение да му разкрие истината, като тайно се надяваше любовта им да не беше свършила.

Беше пристигнала в Малибу вечерта, но къщата на плажа беше празна. Тогава тя взе такси, за да си опита късмета на вилата на Майло в „Пасифик Палисайдс“.

Тъй като светеше, тя се беше приближила и беше видяла през стъклото две двойки, които вечеряха: Майло и Керъл, които изглеждаха много влюбени, както и Том и една млада жена, която не познаваше. В този момент се беше почувствала много тъжна и почти засрамена, че е могла да си въобразява, че Том няма да я замени. Сега разбираше, че това е бил един от онези сгледи, които двамата му приятели са организирали с цел той да срещне сродната душа!

Когато затвори книгата, сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Този път не беше надежда, беше увереност: тяхната любовна история далеч не беше свършила. Може би бяха преживели само първата глава и тя имаше твърдото намерение да напише втората заедно с него!

Над „Бейкън Хил“ се свечеряваше. Докато пресичаше улицата, тя се размина с една възрастна бостънчанка, много изтупана, която пресичаше на пешеходната пътека със своя йоркшир на ръце. Беше толкова щастлива, че не се сдържа и извика:

— „Хартиеното момиче“ съм аз! — викаше и показваше книгата.

Беше почти 19 ч. Опашката на моите читатели изтъняваше и раздаването на автографи вървеше към своя край.

Майло беше останал с мен през целия следобед, разговаряше с хората и се шегуваше. Неговата общителност и доброто му настроение правеха чакането на хората не дотам отегчително.

— Не видях колко е часът! — възкликна той, като си погледна часовника. — Добре, оставям те да приключиш сам, старче. Имам бебе да храня!

Дъщеря му беше родена преди три месеца и — както можеше да се предвиди — той се беше съвсем вдетинил.