Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

— И това е достатъчно, за да имаш досие?

— Ти не гледаш често криминални сериали, нали? Калифорнийската полиция систематично събира проби от ДНК от лицата, които са задържани или заподозрени, че са извършили престъпление. Ако това ще те успокои, и ти си в клуба.

— Знаеш ли новия й адрес?

— Не, но вкарах името й в нашите бази данни и намерих това.

Тя ми подаде един лист. Беше формуляр за записване в университета „Браун“ за тази учебна година.

— Лили е записала литература и драматургия — обясни Керъл.

— Как са я приели в „Браун“? Един от най-добрите университети в страната…

— Обадих се в университета: била е приета по документи. Предполагам, че през последните месеци е учила сериозно, защото е получила отлични оценки на подготвителните тестове.

Гледах двата документа, покорен от тази непозната — Лили Остин, чието съществуване малко по малко се материализираше пред очите ми.

— Мисля да се върна при гостите си — каза Керъл, като погледна часовника си. — А ти трябва да идеш да намериш друг човек.

Следващия понеделник взех първия полет за Бостън. Пристигнах в 16 ч. в столицата на Масачусетс, наех една кола на летището и потеглих към Провидънс.

Кампусът на университета „Браун“ включваше внушителни сгради от червени тухли, заобиколени от зелени тревни площи. За мнозина студенти тава беше краят на учебния ден. Преди да тръгна, потърсих в интернет графика на лекциите в специалността, която следваше Лили, и я чаках с разтуптяно сърце пред вратата на амфитеатъра, където свършваше нейната лекция.

Бях се отдръпнал достатъчно, за да не ме забележи, и я видях да излиза от залата заедно с други студенти. Трябваше ми малко време, за да я позная наистина. Носеше каскет от туид и тъмен костюм — къса пола над черен чорапогащник, късо яке и поло — което й придаваше вид на лондонско момиче. Твърдо бях решил да отида при нея, но предпочитах да остане сама. Докато пиеше чая си, Лили беше започнала оживен разговор с един студент, доста изискан тип с пламенна красота. Колкото повече я гледах, толкова повече ми се виждаше разцъфтяла и спокойна. Продължавайки следването си далеч от Лос Анджелес, тя сякаш беше намерила равновесие. Някои хора го умееха — да започнат живота си отначало. Аз не знаех как да продължа моя.

Излязох от кафенето, без да й се покажа и се върнах при колата си. Това потапяне в студентския свят ме беше разстроило. Разбира се, бях доволен да разбера, че се чувства добре, но младата жена, която бях видял днес, не беше вече „моята“ Били. Тя очевидно беше обърнала страницата и докато я гледах как говори с онзи двадесетгодишен тип, се почувствах стар. В крайна сметка десетте години разлика във възрастта ни май не бяха лесна бариера.

Докато карах към летището, си казвах, че бях пропътувал този път за нищо. По-лошо: също като фотографа, който не успява да заснеме един изчезващ образ, който никога повече няма да се появи, бях оставил да мине решителният миг, този, който можеше да обърне живота ми към смеха и светлината…

В самолета обратно към Лос Анджелес включих моя лаптоп.

Може би бях едва в средата на живота ми, но вече знаех, че никога повече нямаше да срещна момиче като Били, което само за няколко седмици да ме накара да повярвам в невероятното и да ми помогне да напусна опасната страна, в която реките извират от отчаянието и се вливат в пропастите на страданието.

Приключението ми с Били беше завършило, но не исках да забравя и най-дребния епизод от него. Трябваше да разкажа нашата история. История за тези, които веднъж в живота си са имали шанса да познаят любовта, продължаваха да я изживяват или се надяваха да я срещнат утре.

Тогава отворих нов документ в програмата за обработка на текстове и го озаглавих с името на следващия ми роман: „Хартиеното момиче“.

През петте часа на полета на един дъх написах първата глава. Тя започваше така:

Глава 1

Къщата на океана

— Том, отвори ми!

Викът се изгуби във вятъра и остана без отговор.

— Том! Аз съм, Майло. Знам, че си тук. Излез от дупката си, по дяволите!

Малибу,

окръг Лос Анджелес, Калифорния,

къща на плажа

Вече повече от пет минути Майло Ломбардо не преставаше да блъска по дървените капаци на терасата на най-добрия си приятел.

— Том! Отвори или ще разбия вратата! Знаеш, че съм способен да го направя!