Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Решително бях сложил черта на моя любовен живот и прекъснах всякакъв контакт с Орор. Нашата история не беше от онези, които заслужават втори шанс. Нямах никакви планове за бъдещето и се задоволявах да приемам дните такива, каквито са, ден след ден.

Не можех да си позволя ново еднопосочно пътуване към ада. Ако потънех за втори път, повече нямаше да се съвзема, а нямах право да разочаровам Майло и Керъл, които непрестанно се грижеха да възвърнат вкуса ми към живота. За да не развалям тяхната любов, прикривах мъката и раните си и охотно отивах на техните вечеринки, които организираха всеки петък с цел да намерят сродната душа за мен. Бяха се заклели, че ще намерят такава на всяка цена и за тази цел мобилизираха всичките си връзки. Благодарение на техните усилия за няколко месеца се срещнах с представителна извадка от грижливо подбрани неомъжени калифорнийки — преподавателка в университета, сценаристка, учителка, психоложка, — но тази игра изобщо не ми беше забавна и разговорите ни никога не продължаваха след вечерята.

— Реч от кума! — извика някой от присъстващите.

Бяхме в голямата бяла палатка, издигната, за да приюти гостите. Основно присъстваха полицаи, пожарникари и хора от медицинските екипи, с които Керъл работеше и които, бяха дошли със семействата си. Двамата с майката на Майло бяхме единствените гости от негова страна. Обстановката беше спокойна и приятна. Вятърът развяваше платнените завеси и носеше ухание на свежа трева и морски въздух.

— Реч от кума! — подхванаха хорово гостите.

Всички започнаха да почукват с ножовете си по чашите, задължавайки ме да стана, за да импровизирам тост, от който с удоволствие бих се отказал: обичта, която изпитвах към моите приятели, не беше от онези, които се изразяват пред четиридесет души.

Но нямаше как, насилих се да изиграя играта. Изправих се и настана тишина.

— Добър ден на всички. За мен е чест, че бях избран за кум на сватбата на моите двама най-добри приятели и — за да бъда честен — на двамата ми единствени истински приятели.

Обърнах се първо към Керъл. Тя беше ослепителна в прилепналата си рокля, осеяна с малки кристалчета.

— Керъл, познаваме се откакто се помним. Твоят и моят живот са неразривно свързани и никога не бих могъл да бъда щастлив, ако зная, че ти не си.

Усмихнах й се, а тя ми намигна. После се обърнах към Майло.

— Майло, братко мой, двамата преживяхме и споделихме всичко: от трудната младост до суетата на успеха. Заедно допуснахме грешки и заедно ги поправихме. Заедно изгубихме всичко и отново го спечелихме. И се надявам да продължим заедно пътя си.

Майло леко ми кимна с глава. Виждах, че очите му блестяха и беше развълнуван.

— Естествено, думите са моят занаят, но те са безсилни да изразят щастието, което изпитвам, когато днес ви виждам свързани.

— В последната година вие ми доказахте до каква степен мога да разчитам на вас, включително в най-драматични обстоятелства. Показахте ми, че пословицата, която казва, че приятелството удвоява радостите и намалява наполовина мъките, не е просто израз. От цялото си сърце ви благодаря и ви обещавам, че на свой ред ще бъда до вас, когато имате нужда, за да ви помогна да съхраните щастието си през целия си живот.

После вдигнах чашата си към присъстващите:

— Желая ви прекрасен ден и ви приканвам да вдигнем тост за младоженците.

— За младоженците! — извикаха в хор гостите.

Видях, че Керъл избърса една сълза, докато Майло идваше към мен да ме прегърне.

— Трябва да поговорим — каза ми той на ухото.

Усамотихме се на едно спокойно място в имението — хангара за лодки, построен на брега на езерото, в което плаваше ято лебеди. Увенчана с фронтон, малката сграда подслоняваше колекция от лодки от лакирано дърво и притежаваше нещо от безвремието на Нова Англия.

— За какво искаш да поговорим, Майло?

Приятелят ми оправи вратовръзката си. Правеше усилия да запази спокойствие, но на лицето му се четеше притеснение и тревога.

— Повече не мога да те лъжа, Том. Знам, че трябваше да ти го кажа по-рано, но…

Замлъкна, за да разтърка очите си.

— Какво става? — попитах заинтригуван. — Не ми казвай, че пак си загубил пари на борсата.

— Не, става дума за Били…

— Какво Били?

— Тя… тя съществува, не наистина, но…

Не разбирах нищо от това, което искаше да ми каже.

— Какво ти става, да не си пил!

Той пое дълбоко дъх, за да се успокои и седна на дърводелския тезгях.