Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Понесен от творческия си порив, пишех все по-бързо, натискайки клавишите на моята клавиатура почти без да си поемам дъх, обсебен от една история, в която сега бях все повече и играчка, и създател, хипнотизиран от номерата на страниците, които дефилираха върху моя екран в текстообработващата програма: 350, 400, 450…

Били беше издържала на шока и успешно беше преминала изпитанието. Отначало й махнаха тръбата, която влизаше в ларинкса й, и я замениха с кислородна маска. После Клузо постепенно намали дозите антибиотици и махна дренажите и системите, успокоен, че бактериологичните проби вече не показваха следи от инфекция.

После махнаха превръзките и се разкриха раните й, зашити с прозрачни конци. Седмиците минаваха и белегът й ставаше все по-незабележим.

Били отново започна сама да приема храна и вода. Гледах я как направи първите си стъпки, после изкачи едно стълбище под наблюдението на кинезитерапевт.

Корените на косата й си бяха върнали първоначалния цвят, а тя — своята усмивка и жизненост.

На 17 декември Париж се събуди под първия сняг, който валя през целия ден.

На 23 декември поставих финалната точка на моя роман.

В навечерието на празника коледният базар беше в разгара си. Хваната за ръката ми, Били ме следваше из малките бели къщички, разположени между площад „Конкорд“ и „звездата“ на „Шан-з-Елизе“. Виенското колело, светлините, ледените скулптури, чашите с греяно вино и сладкиши придаваха на авенюто феерична магичност.

— Решил си да ми подариш обувки? — възкликна тя, докато минавахме покрай луксозните магазини на авеню „Монтен“.

— Не, водя те в театъра.

— Ще гледаме представление?

— Не, ще вечеряме!

Когато пристигнахме пред бялата мраморна фасада на театър „Шан-з-Елизе“, взехме асансьора, за да отидем в ресторанта на последния етаж на сградата.

В изчистен декор, в който дървото се смесваше със стъклото и гранита, залата тънеше в пастелни тонове, подсилени от колони в цвят на сини сливи.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита сервитьорът, след като ни настани в една от малките ниши с копринени завеси.

Поръчах две чаши шампанско и извадих от джоба си миниатюрна сребърна кутийка.

— Спазвам обещанието си — казах аз и подадох предмета на моята спътничка.

— Бижу ли е?

— Не, не се въодушевявай…

— А, това е флашка! — каза тя, като махна малкото капаче. — Завършил си романа!

Кимнах с глава за потвърждение, а в това време ни донесоха аперитива.

— Аз също имам нещо за теб! — каза тя загадъчно, като извади от чантата си телефон. — Преди да се чукнем, бих искала да ти върна това.

— Но това е моят телефон!

— Да, свих ти го тази сутрин — призна тя, без да се притесни. — Нали знаеш, че обичам да ровичкам…

Прибрах си мобилния телефон, мърморейки, а през това време тя се усмихваше доволно:

— Впрочем, позволих си да прочета някои от есемесите ти. Виждам, че нещата с Орор вървят добре!

Макар че не грешеше съвсем, поклатих глава отрицателно. През последните седмици съобщенията от Орор бяха станали повече и по-сърдечни. Пишеше, че й липсвам, извиняваше се за някои свои грешки и споменаваше между редовете за втори шанс, на който ние двамата може би имахме право.

— Тя отново е влюбена! Нали ти казах, че аз също ще изпълня моята част от договора! — уверено заяви Били и извади от джоба си смачканото парче от хартиена покривка от закусвалнята на бензиностанцията.

— Хубаво време беше — казах аз, като си припомних носталгично деня, когато бяхме подписали това споразумение.

— Да, хубав шамар ти зашлевих, ако си спомняш добре!

— Значи тази вечер слагаме край на приключението?

Тя ме погледна с изражение, което трябваше да бъде изпълнено с лекота:

— Ами да! Мисия изпълнена и за двамата: ти завърши твоята книга, а аз ти върнах жената, която обичаш.

— Ти си жената, която обичам.

— Не усложнявай всичко, моля те — помоли тя, а в това време към нас идваше един сервитьор, за да вземе поръчката ни.

Извърнах глава, за да скрия тъгата си, и погледнах през стъклата: от шеметната височина се разкриваше опияняваща гледка към покривите на Париж. Изчаках сервитьорът да се тръгне и попитах:

— А по-конкретно, сега какво ще се случи?

— Много пъти сме говорили за това, Том. Ти ще изпратиш ръкописа си на твоя издател и щом той прочете текста, въображаемият свят, който описваш в твоята история, ще приеме форма в неговия ум. И именно в този въображаем свят е моето място.