Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

— Твоето място е тук, с мен!

— Не, това е невъзможно! Не мога да бъда едновременно в действителността и във фикцията. Не мога да живея тук! Разминах се на косъм със смъртта и е истинско чудо, че съм още жива.

— Но сега си по-добре.

— Това е отсрочка и го знаеш много добре. Ако остана, отново ще се разболея и този път няма да се измъкна.

Бях смутен от нейното примирение.

— Но ти като че ли… изпитваш едва ли не удоволствие да ме напуснеш!

— Не, не изпитвам удоволствие, но още от началото знаехме, че нашата история ще бъде кратка. Знаехме, че нямаме бъдеще и че нищо не можем да направим заедно.

— Но между нас се случи нещо.

— Разбира се, през последните седмици преживяхме нещо като вълшебно отклонение, но нашите две действителности са несъвместими. Ти живееш в реалния свят, а аз съм само въображаемо творение .

— Много добре — казах аз и станах от масата — но можеше поне да покажеш малко тъга.

Хвърлих салфетката си на стола и каквито имах пари — на масата, преди да напусна ресторанта.

Чак костите ми замръзнаха от хапещия студ, който сковаваше града. Вдигнах яката на палтото си и се изкачих по авенюто до „Плаза“, където три таксите чакаха клиенти.

Били изтича след мен и яростно ме дръпна за ръката.

— Нямаш право да ме зарязваш така! Нямаш право да разваляш всичко, което преживяхме!

Цялата се тресеше. Сълзи се стичаха по бузите й, от устата й излизаше пара.

— Какво си мислиш? — извика тя. — Че не съм смазана от перспективата да те изгубя? Мили, ти не знаеш колко те обичам!

Беше се изправила срещу мен и не беше на себе си от моите упреци.

— Искаш ли да ти кажа: никога през живота си не съм се чувствала толкова добре с някой мъж. Дори не знаех, че подобно чувство може да се изпитва към някого! Не знаех, че страстта може да съжителства с възхищението, хумора и нежността! Ти си единственият, който ме накара да започна да чета книги. Единственият, който наистина ме слуша, когато говоря и в чиито очи не се чувствам толкова тъпа. Единственият, който смята, че отговорите ми са секси колкото краката ми. Единственият, който не вижда в мен само момиче, което да изчука… Но си прекалено глупав, за да си дадеш сметка за това.

Прегърнах я. Аз също бях ядосан: яд ме беше на моя егоизъм и на тази непреодолима бариера, която — разделяйки действителността от фикцията — не ни позволяваше да изживеем любовната история, която заслужавахме.

За последен път се върнахме в малкия апартамент на площад „Фюрстенберг“, който беше приютил началото на нашата любов.

За последен път запалих огън в камината, като й показах, че добре си бях научил урока: първо смачкана хартия, отгоре съчки и накрая цепеници.

За последен път изпихме по глътка от ужасната и прекрасна крушова ракия.

За последен път Лео Фере ни изпя „времето си отива и с него всичко останало“.

Огънят се разгоря и по стените заиграха разноцветни отблясъци. Бяхме легнали на канапето. Главата на Били беше на гърдите ми, а аз галех косите й.

— Трябва да ми обещаеш нещо — започна тя, като се обърна към мен.

— Каквото пожелаеш.

— Обещай ми да не изпаднеш отново в черната дупка, където беше потънал, и никога повече да не се тъпчеш с лекарства.

Бях трогнат, но не бях сигурен в способността да се справя, след като се окажех отново сам.

— Ти отново си стъпи на краката, Том. Отново започна да пишеш и да обичаш. Имаш приятели. Бъди щастлив с Орор, създай деца. Не се оставяй…

— Не ми пука за Орор! — казах, прекъсвайки я.

Тя се изправи и продължи:

— Дори да можех да живея десет пъти, времето никога нямаше да ми стигне да ти благодаря за това, което направи за мен. Не зная съвсем добре какво ще стане с мен и къде ще се приземя, но бъди сигурен, че там, където ще бъда, ще продължавам да те обичам.

Отиде до бюрото и взе от чекмеджето реставрираната книга, която Майло ми беше донесъл.

— Какво правиш?

Докато се опитвах да стана и да отида при нея, бях обзет от замайване — колкото внезапно, толкова и силно. Главата ми тежеше и непреодолимо заспивах.

Какво ми става?

Направих няколко неуверени крачки. Били беше разгърнала романа и подозирах, че препрочиташе онази прословута страница 266, която внезапно спираше с: „изкрещя тя и падна“.

Очите ми се затваряха, силите ме напускаха и изведнъж разбрах:

Ракията! Били само си допря устните, докато аз…

— Ти… сложи ли нещо в бутилката?

Без да се опитва да отрича, тя извади от джоба си кутийката с невролептици, които навярно беше откраднала от болницата.