Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Това е невъзможно!

Разгледа книгата: цялата корица беше издута, страниците бяха слепнати, изсъхнали и твърди като камък.

— Where… where did you get this book 31 31 Къде… къде намерихте тази книга? — Б.пр. ? — попита той, неспособен да произнесе и най-простата фраза на френски.

Книжарят, който поназнайваше няколко английски думи, му обясни, че я намерил на кейовете, но Майло не успя да разбере по какво чудо книгата, чиито следи беше изгубил в Ню Йорк, се намираше десет дни по-късно в Париж.

Все още смаян, той въртеше книгата в ръцете си.

Да, наистина, това беше романът, но в ужасно състояние…

Букинистът разбра смущението му:

— Ако искате да я реставрирате, мога да ви препоръчам някого — предложи му той, като му подаде една визитка.

В манастирската работилница сестра Мари-Клод разгледа книгата, която й бяха поверили. Тялото беше натъртено и увредено, а подвързията от изкуствена кожа беше разкъсана. Реставрирането, за което я бяха помолили, изглеждаше трудно, но монахинята решително се зае със задачата си.

Започна, като старателно разши книгата. После с помощта на овлажнител, малко по-голям от писалка, разпръсна над романа фина пара, чиято температура беше изписана на дигитален екран. Влажният облак попи в хартията и раздели слепнатите страници. Заради водата листата бяха станали чупливи и някъде буквите се бяха размазали. Сестра Мари-Клод внимателно вмъкна попивателна хартия между всички страници, преди да постави книгата изправена, и с безкрайно търпение започна да я облъхва със сешоар, връщайки я към живот.

Няколко часа по-късно страниците на книгата вече можеха да се прелистват почти свободно. Монахинята старателно провери всичките една по една, за да се увери, че работата е свършена както трябва. После залепи отново снимките, които се бяха отлепили, както и малкото кичурче коса, чиито косъмчета бяха толкова фини, като ангелски. Накрая, за да върне първоначалната форма на тома, го остави да престои цяла нощ, притиснат в преса.

На другия ден сестра Мари-Клод се зае да му ушие нова кожа. В уединението на своята работилница, обгърната от тишина и покой, тя работи целия ден с хирургическа прецизност. Направи подвързия от телешка кожа, която украси с етикет от агнешка; върху него отпечата заглавието със златно фолио.

В 19 ч. младият американец със странното име почука на портата на манастирската обител. Сестра Мари-Клод подаде книгата на Майло, който я обсипа с толкова много комплименти, че тя не можа да не се изчерви…

— Събуди се! — нареди ми Майло, докато ме разтърсваше.

По дяволите!

За пореден път бях заспал пред компютъра в болничната стая, където беше настанена Били преди последната операция. Продължавах да прекарвам там нощите с мълчаливото съгласие на персонала.

Щорите бяха плътно спуснати и стаята се осветяваше от слабата светлина на малка нощна лампа.

— Колко е часът? — попитах аз и разтърках очи.

— 23 часа.

— Кой ден сме днес?

— Сряда.

Той не можа да се сдържи и добави насмешливо:

— Преди да ми зададеш следващия въпрос, отговарям: 2010 г. е и Обама все още е президент.

— Хм…

Когато се потопях в някаква история, ориентацията ми се замъгляваше.

— Колко страници си написал? — попита той, като се опитваше да чете през рамото ми.

— Двеста и петдесет — казах аз и затворих екрана. — По средата съм.

— Как е Били?

— Все така под наблюдение в реанимацията.

Той извади тържествено от чантата си луксозно подвързана книга.

— Имам подарък за теб — каза ми загадъчно.

Трябваше ми известно време, докато разбера, че ставаше дума за собствената ми книга, която двамата с Керъл бяха преследвали из целия свят.

Книгата беше солидно реставрирана, а кожената й подвързия беше топла и гладка на допир.

— За Били вече няма никаква опасност — увери ме Майло. — Сега всичко, което трябва да направиш, е да завършиш историята си, за да я върнеш в нейния свят.

Вятърът отнесе пожълтелите листа, нападали по тротоарите и мекотата на есенното слънце отстъпи място на суровата зима.

Кафенетата прибраха столовете от терасите си и запалиха газовите печки. Продавачите на печени кестени се появиха на входовете на метро станциите, където минувачите — с едни и същи движения — нахлупваха шапките си и пристягаха шаловете си.