Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Той отговори веднага:

— Просто кабел, който бях извадил от буксата. Маневра, която бяхме разработили, за да разсеем окончателно твоите съмнения. Не се опитвай повече: има само един детайл, който можеше да я издаде, но за щастие ти нищо не забеляза.

— Какво пък сега?

— Били е левичарка, а Лили е деснячка. Много е тъпо, нали?

По този въпрос паметта ми изневеряваше. Невъзможно беше да разбера дали ми казва истината.

— Обясненията ти са много любезни, но пропускаш най-важното: болестта на Били.

— Вярно е, че с пристигането в Мексико нещата се ускориха — призна Майло. — Макар че ти още не беше в състояние отново да започнеш да пишеш, беше очевидно, че вече си по-добре, и най-вече — че между теб и това момиче ставаше нещо. Без да си го признавате, вие започвахте да се влюбвате един в друг. В този момент исках да ти разкрия цялата история, но Лили настояваше да продължи. Нейна беше идеята за целия мизансцен около болестта.

Чувствах се като в гъста мъгла.

— Но каква цел?

— Защото те обичаше, нещастен идиот такъв! Защото желаеше щастието ти: да започнеш отново да пишеш и да можеш да си върнеш Орор! Ето какво успя да направи тя!

— Значи белите коси са били…

— … боя.

— Мастилото в устата?

— Съдържанието на пълнител за писалка, изсипано под езика.

— А резултатът от изследванията в Мексико? Целулозата, намерена в тялото й?

— Всичко това беше нагласено, Том. На д-р Филипсън му оставаха три месеца до пенсия. Казах му, че си ми приятел и че искам да си направя шега с теб. Той се отегчаваше до смърт в своя диспансер и това му се стори забавно; но както всички планове, се появи онова камъче, което преобърна колата, когато Орор ти предложи да заведеш Били при професор Клузо…

— Що се отнася до Клузо, той никога нямаше да се хване на разни нагласени работи. Докато бяхме в Париж, симптомите на Били не бяха симулирани. Тя за малко не умря, убеден съм в това.

— Прав си, но именно в този момент се случи нещо необикновено, Том! Без да знае, Били наистина е била болна. Благодарение на Клузо беше диагностициран сърдечният й тумор. По някакъв начин аз ви спасих и двамата.

— А тази книга, която ти търси почти из целия свят?

— В това отношение събитията се оказаха по-силни от мен — призна той. — Керъл нищо не знаеше и твърдо вярваше в тази история. Тя поемаше инициативите. Аз се задоволявах да играя…

Майло не успя да завърши изречението си, защото с един жесток удар с юмрук аз го проснах на земята.

— Нямаше право да правиш това!

— Да те спася? — попита той, ставайки. — Не, това не е право, това е дълг.

— Не и на каквато и да е цена!

— Да, именно на каквато и да е цена.

Избърса струйката кръв, която течеше от устата му, преди да отсече:

— Ти щеше да направиш същото за мен. За да предпазиш Керъл, не си се поколебал да извършиш убийство, така че не ми чети лекции! Това е историята на нашия живот, Том! Когато един от нас стъпи накриво, другите двама му се притичат на помощ с всички средства. Затова сме винаги прави. Ти ме спаси от улицата. Ако не беше ти, още щях да съм в затвора, а не да се женя за жената, която обичам. Ако не беше ти, Керъл може би щеше да се е обесила на някое въже, вместо да се готви да роди. А ти? Къде щеше да си ти днес, ако те бяхме оставили да се самоунищожиш? Затворен в някоя клиника? Мъртъв може би?

През мътните стъкла се процеждаше бяла светлина. Оставих въпроса му без отговор. В този момент ме занимаваше друго нещо.

— Какво става с това момиче сега?

— Лили? Нищо не знам. Дадох й парите и тя изчезна. Мисля, че напусна Лос Анджелес. Преди работеше в един нощен клуб на „Сънсет Трип“. Ходих дотам, но никой не я беше виждал.

— Как е фамилното й име?

— Не зная! Дори не съм сигурен, че Лили е истинското й име.

— Друго не знаеш ли?

— Слушай, разбирам, че искаш да я намериш, но жената, която търсиш, е второстепенна актриса, сервитьорка от стриптийз клуб, не Били, в която се влюби.

— Запази съветите за себе си. Значи, нямаш никаква информация?

— Съжалявам, не. Но ако трябваше да го направя отново, десет пъти щях да го направя.

Излязох от хангара, смазан от признанията на Майло, и направих няколко крачки по дървения понтон, който водеше към езерото. Безразлични към човешките мъки, лебедите плуваха сред диви ириси.

Взех колата си от паркинга и карах по крайбрежието до Санта Моника, преди да вляза в града. В главата ми цареше хаос и имах чувството, че карам безцелно: минах през „Ингълууд“, продължих по „Ван Нес“ и „Върмонт Авеню“, преди да си дам сметка, че някаква невидима сила ме беше отвела в квартала на моето детство.