Алис Сиболд - Очи от рая

Бъкли поведе мама към един кухненски стол, който баба беше обърнала към себе си.

— Какво, скъпа?

— Можеш ли да ме научиш да се гримирам?

— Слава тебе, Боже, разбира се, че мога.

Мама седна на стола и Бъкли се покатери в скута й.

— Какво ти е, мамо?

— Смееш ли се, Аби? — попита усмихнато татко.

Така си беше. Тя се смееше и плачеше едновременно.

— Сузи беше добро момиче, скъпа — каза баба. — Като теб. — И без никаква пауза продължи. — Сега си вдигни брадичката, за да видим какво да правим с тези торбички под очите.

Бъкли слезе от скута на мама и седна на един стол.

— Виж, Линдзи. Това са щипки за извиване на мигли — обясни баба. — Учила съм майка ти на всичките тези неща.

— Клариса има същите — обади се Линдзи.

Баба се зае с миглите на мама, а тя, тъй като беше запозната с процедурата, вдигна очи нагоре.

— Говорила ли си с Клариса? — попита татко.

— Всъщност не — отвърна Линдзи. — Тя се мъкне непрекъснато с Брайън Нелсън. Наказаха и двамата за бягство от училище.

— Не съм очаквал това от Клариса — каза баща ми. — Може да не е от най-умните, но никога не е създавала проблеми.

— Срещнах я случайно, вонеше на трева.

— Надявам се, че не си се увлякла и ти — каза баба Лин. Тя допи последните капки уиски и сложи чашата си на масата. — Погледни сега, Линдзи. Виждаш ли, извитите мигли правят очите на майка ти да изглеждат по-големи.

Линдзи се опита да си представи как ще изглежда самата тя с извити мигли, но вместо това пред погледа й изплуваха посипаните със звездички мигли на Самюъл Хеклър, когато доближи лицето си до нейното, за да я целуне. Зениците й се разшириха, потъмняха и заблестяха като зрели маслинки.

— Поразена съм — каза баба Лин и сложи ръце на хълбоците си, като все още държеше щипците за извиване на мигли за неудобната дръжка.

— От какво?

— Линдзи Салмън, ти имаш гадже — обяви баба.

Баща ми се усмихна. Изведнъж баба Лин му стана симпатична. На мен също.

— Нямам — отрече Линдзи.

Баба тъкмо отвори уста да каже нещо, когато мама прошепна:

— Наистина има.

— Слава богу, скъпа. Непременно ти трябва гадже. Като свърша с майка ти, ще ти покажа всичко, което баба ти Лин знае. Джек, приготви ми един аперитив.

— Аперитивът е нещо, което човек… — започна мама.

— Не ме учи, Абигейл.

Баба се накърка. След като я гримира, Линдзи приличаше на клоун или както самата баба Лин каза, на „първокласна проститутка“. Баща ми беше „приятно пийнал“, както обичаше да казва тя. Но най-чудното беше, че мама си легна и остави чиниите в мивката, без да ги измие.

Когато всички заспаха, Линдзи отиде в банята и застана пред огледалото. Изтри малко от ружа, леко попи устните си и прокара пръсти по подутините, останали там, където гъстите и вежди бяха оскубани. В огледалото видя, както и аз, друг човек — голямо момиче, което може само да се грижи за себе си. Гримът скриваше лицето, което винаги беше смятала за свое, но сега напомняше на хората за мен. Моливът за устни и очната линия бяха направили чертите й по-изразителни. Очите и устните й бяха като скъпоценни камъни, донесени от далечни земи, където цветовете са по-ярки и наситени от тези в нашата къща. Баба беше права, гримът подчертаваше синия цвят на очите й. Изскубаните вежди промениха формата на лицето й. От ружа скулите й изглеждаха по-изпъкнали. („Там, където има естествени сенки, те трябва да се подсилят“, изтъкваше баба.) А устните й… Сестра ми се зае да изпробва различни изражения. Нацупи се, сви устни за целувка, ухили се широко, като че ли тя също беше обърнала някой и друг коктейл, сведе поглед и си даде вид, че се моли, но погледна с едно око към огледалото, за да види как изглежда. После си легна и цялата нощ спа по гръб, за да запази новото си лице.

Мисис Бетел Утемайър беше единственият мъртвец, който аз и сестра ми бяхме виждали. Когато се засели в нашия район със сина си, аз бях на шест, а Линдзи на пет години.

Мама каза, че понякога губи разсъдъка си и излиза от къщи, а след това не може да се върне, защото не помни къде живее. Често се озоваваше в предния ни двор, заставаше под кучешкия дрян и гледаше към улицата, сякаш чакаше автобус. Мама я отвеждаше в кухнята, запарваше чай и се опитваше да я успокои. След това се обаждаше на сина й, за да му каже, че е у нас. Понякога никой не вдигаше телефона и мисис Утемайър седеше на масата и гледаше в една точка с часове. Заварвахме я там, когато се връщахме от училище. Тя седеше и ни се усмихваше. Често наричаше Линдзи „Натали“ и протягаше ръка, за да погали косата й.