Баба Лин предсказа, че ще живея дълго, защото съм спасила живота на брат си. Както обикновено, тя грешеше.
— Леле — възкликна Нейт, хванал клечката, като се чудеше как с времето червената кръв е почерняла.
— Да — каза Бъкли. Стомахът му се обърна при този спомен. Силната болка, променените лица на възрастните, заобиколили голямото болнично легло. Оттогава ги беше виждал толкова сериозни само веднъж. Но докато в болницата потъмнелите им от тревога очи после светнаха от радост и облекчение, сега очите на родителите ни бяха угаснали и светлината повече не се върна в тях.
В този ден на небето ме обзе слабост и аз се отпуснах назад в беседката с широко отворени очи. Беше тъмно и срещу мен имаше една голяма сграда, в която не бях влизала преди.
Като малка бях чела „Джеймс и гигантската праскова“. Сградата напомняше за дома на мравките от книжката. Грамадна и мрачна викторианска постройка. На покрива имаше оградена с парапет площадка. За момент, докато очите ми свикнат с тъмнината, си помислих, че виждам дълга редица от жени, изправени до парапета, които сочат към мен. Но миг по-късно сцената се смени. Там бяха накацали гарвани и в клюна си всеки носеше по една извита клечка. Изправих се с мъка, за да се прибера в небесния си дом, но птиците излетяха и ме последваха. Дали брат ми не ме беше видял по някакъв начин, или просто като всички деца разказваше прекрасни, но измислени истории?
От три месеца мистър Харви сънуваше разни постройки.
Виждаше наколни жилища със сламени покриви в Югославия, под които бушуваха водни стихии, а над тях се синееше безоблачно небе. Из фиордите и скритите от погледа долини на Норвегия имаше църкви, чиито греди бяха издялани от строителите на викингските кораби. Дървени фигури на дракони и герои на местни предания. Но имаше една сграда във Вологда, църквата „Св. Преображение“, която бе виждал най-често в бляновете си. Именно нея беше сънувал в нощта преди убийството ми и в нощите след това, преди да се върнат другите сънища. Не за постройките, а за жените и децата.
Видях целия живот на мистър Харви, още от времето, когато майка му го бе държала на ръце, а той бе гледал към масата, покрита с късчета цветно стъкло. Баща му разпределяше парченцата в отделни купчини според формата и размера, прозрачността и теглото. С очите си на бижутер той оглеждаше внимателно всяко късче за пукнатини и дефекти. Но Джордж Харви проявяваше интерес само към едно бижу, което висеше на шията на майка му — голямо, овално парче кехлибар със сребърен обков и идеално запазена муха вътре в него.
„Строител“ беше първата дума, която мистър Харви се научи да произнася. След това престана да отговаря на въпросите с какво се занимава баща му. Нима можеше да каже някому, че работи в пустинята и прави бараки от парчета стъкло и стари дъски? Но именно той му бе обяснил какво значи добро строителство и как да направи една конструкция здрава и трайна.
И така, когато другите сънища се върнаха, в главата на мистър Харви започнаха да се въртят и скиците на баща му. Той се пренасяше във въображаеми места и светове и се опитваше да обича онова, към което не изпитваше обич. След това сънуваше майка си така, както я бе видял последния път, бягаща през полето встрани от пътя. Беше облечена в бяло бели три четвърти панталони и прилепнала блуза с лодка деколте. Тогава тя и баща му се скараха за пореден път в нагорещената като пещ кола близо до един малък град в Ню Мексико. Баща му я изхвърли от колата. Джордж Харви седеше като вкаменен на задната седалка — очите му бяха широко отворени, но не изпитваше страх. Както винаги, виждаше всичко като на забавен каданс. Тя тичаше, без да спира, докато накрая, бялата й фигура, тънка и крехка, изчезна. Синът й стискаше здраво кехлибареното колие, което беше свалила от шията си и му го беше дала. Баща му не откъсваше очи от пътя пред себе си. „Тя си отиде, синко — каза той. — И няма да се върне.“
Баба ми пристигна „със стил“, както обикновено, вечерта преди панихидата. Нае лимузина и по пътя от летището сръбваше шампанско, сгушена в своето „фантастично палто от визон“, което всъщност беше купила на една църковна благотворителна разпродажба. Родителите ми не настояваха да присъства, но не се противопоставиха, когато тя заяви, че ще дойде. Инициативата за събитието беше на директора Кейдън, който в края на януари каза на родителите ми: „Ще бъде добре за децата ви, както и за учениците в училище.“ Той се зае да организира всичко в нашата църква. Мама и татко отговаряха като сомнамбули с „да“ на въпросите му и кимаха одобрително за цветята и хората, които щяха да говорят. Мама спомена на баба за панихидата по телефона и доста се изненада, когато чу: „И аз ще дойда.“
Читать дальше