Алис Сиболд - Очи от рая

— Мамо, не е необходимо.

На другия край на линията последва мълчание. След това баба ми каза:

— Абигейл, това е прощаване със Сузан.

Майка ми се чувстваше неловко заради баба Лин, която се разхождаше из квартала с кожите си, а на едно съседско парти се яви силно гримирана. Там тя непрекъснато разпитваше мама за съседите ни: посещавала ли ги е, какъв е домът им, какво работи съпругът и каква кола карат. Успокои се едва когато научи всичко за всеки. Сега осъзнавам, че по този начин е искала да разбере по-добре дъщеря си, но се получи по-скоро безсмислено обикаляне в кръг, тъжен танц без партньор.

— Джек-и-и — провикна се баба, щом излезе от колата и се отправи към предната веранда, където стояха родителите ми. — Трябва да пийнем нещо по-силно! — След това забеляза Линдзи, която се опитваше да се промъкне нагоре по стълбите и да отложи поне с няколко минути срещата с гостенката. — Това дете ме мрази — каза тя. Усмивката й замръзна, разкривайки два реда идеални бели зъби.

— Но, мамо — каза майка ми, а на мене ми се прииска да се потопя в печалните й очи океани. — Сигурна съм, че Линдзи просто иска да се приведе в по-приличен вид.

— В тази къща такова нещо е невъзможно! — отвърна баба.

— Лин — намеси се татко, — домът ни вече не е същият, очаквам да разбереш това. Но щом искаш нещо за пиене, все ще се намери нещо.

— Ти си все така благороден, Джек — каза баба.

Мама взе палтото й. Бяха затворили Холидей в кабинета на татко веднага щом Бъкли извести пристигането на баба от наблюдателния си пост на прозореца на горния етаж. Той обичаше да се хвали пред Нейт и пред всеки, който проявяваше желание да го слуша, че неговата баба се вози в най-големите коли на света.

— Изглеждаш чудесно, мамо — каза майка ми.

— Х-м-м-м. — Баба се възползва от това, че баща ми го няма, и попита: — Как е той?

— Всички се справяме, но не е лесно.

— Все още ли смята, че това е работа на онзи човек?

— Да, все още смята, че е той.

— Знаеш ли, че той може да ви съди за това? — каза баба.

— Не е казал на никого, освен на полицията.

Но те не знаеха, че седнала на най-горното стъпало, сестра ми ги чува.

— Това е добре. Разбирам, че трябва да обвини някого, но…

— Лин, коктейл с уиски или мартини? — Провикна се татко откъм коридора.

— А ти какво ще пиеш?

— Всъщност напоследък не пия — отвърна той.

— Твоя работа. Всъщност не е нужно да ме обслужваш. Знам къде е алкохолът в тази къща.

Без „фантастичното“ си кожено палто баба беше слаба като вейка.

— Трябва да гладуваш — учеше ме тя, когато бях на единадесет години. — Трябва да свикнеш да гладуваш, милинка, преди да си станала много дебела. „Пухкава“ е просто друг начин да кажеш „грозна“ — Тя и майка ми спореха дали съм достатъчно голяма, за да взимам хапчета за отслабване, нейния „спасител“, както тя ги наричаше: „Предлагам на дъщеря ти собствения си спасител, а ти си против?“

Докато бях жива, всички постъпки на баба ми се струваха глупави. Но този ден се случи нещо странно, когато тя пристигна с наетата лимузина, отвори вратата и нахлу в къщата. Въпреки показния си шик тя върна светлината в нашия дом.

— Имаш нужда от помощ, Абигейл — каза баба, след като приключи с първото истинско ястие, което майка ми беше приготвила след моето изчезване.

Мама се смая. Мивката беше пълна със сапунена вода, тя беше сложила сините си гумени ръкавици и се канеше да измие чиниите. Линдзи стоеше с кърпа, готова да ги подсуши. Предположи, че след вечеря баба ще поиска Джек да й налее още едно питие.

— Много любезно от твоя страна, мамо.

— Няма защо да ми благодариш — отвърна баба. — Отивам до хола да взема вълшебното си куфарче.

— О, не — чух мама да казва под нос.

— Да, да, вълшебното куфарче — оживи се Линдзи, която не беше продумала по време на вечерята.

— Мамо, моля те — запротестира майка ми, когато баба Лин се върна.

— Добре, деца, разчистете масата и накарайте майка си да дойде тук. Сега ще я разкрася.

— Но това е лудост. Трябва да измия всичките тези чинии.

— Абигейл — обади се татко.

— О, не. Теб можа да те накара да пиеш, но няма да й позволя да ме доближи с тези инструменти за мъчение.

— Не съм се напил — отвърна той.

— Но се усмихваш — каза мама.

— Дай го под съд тогава — намеси се баба. — Бъкли, хвани майка си за ръка и я доведи тук.

Брат ми не се нуждаеше да го убеждават. Беше му забавно някой да командва майка му.

— Бабо Лин? — обади се стеснително Линдзи.