Кормак Маккарти: Пътят

Да, отвърна мъжът. Но продължи да стои.

Минаха през трапезарията, където огнеупорните тухли на огнището бяха толкова жълти, колкото в деня, когато бяха положени, защото майка му отказа да бъдат боядисани в черно. Таванът се беше огънал от дъждовете. Във всекидневната видяха останките от малко животно, чиито кости бяха струпани на купчинка. Вероятно котка. Стъклена чаша до вратата. Момчето стисна ръката му. Качиха се по стълбите, завиха и тръгнаха по коридора. Над главите им се виждаха летвите на покрива. Спряха се на прага на някогашната му стая. Малко пространство под стряхата. Тук спях. Леглото ми беше до стената. До тази стена. Тук бе сънувал детските си сънища, великолепни или страховити светове, хиляди светове, но не и този, който се сбъдна. Мъжът отвори дрешника, наполовина очаквайки да зърне вътре вещите от своето детство. Суровата студена светлина на деня проникваше през покрива. Сива като сърцето му.

Трябва да тръгваме, татко. Можем ли да тръгваме?

Да. Можем.

Страх ме е.

Знам. Съжалявам.

Наистина ме е страх.

Всичко е наред. Не трябваше да идваме тук.

Три дни по-късно в подножието на източните планини мъжът се събуди, за да чуе, че нещо се приближава. Лежеше, обгърнал момчето с ръце. Земята трепереше.

То идваше към тях.

Татко? — каза момчето. — Татко?

Шт. Всичко е наред.

Какво е това, татко?

То настъпваше към тях и звукът ставаше все по-силен. Всичко трепереше. Сетне мина под тях като подземен влак, отдалечи се в нощта и заглъхна. Момчето плачеше, заровило глава в гърдите му. Шт, всичко е наред.

Страх ме е.

Знам. Всичко е наред. Отиде си.

Какво беше това, татко?

Земетресение. Но вече свърши. Шт.

През онези първи години по пътищата бродеха бежанци, навлечени с дебели дрехи и загърнати с одеала. Носеха маски и предпазни очила и седяха край пътя в дрипите си като катастрофирали авиатори. Бутаха колички, натоварени с всевъзможни боклуци. Теглеха каруци или талиги. Очите им горяха в черепите им. Безнадеждни черупки на хора, клатушкащи се по шосетата като преселници в някаква трескава страна. Най-накрая стана ясно колко крехко е всичко. Старите проблеми и тревоги се стопиха в нищото и нощта. Всичко си беше отишло. Мъжът си спомни за кутията с Кока-Кола. Никога е твърде много време. Но момчето знаеше истината. Знаеше, че никога изобщо не е време.

Мъжът седеше до сив прозорец под сивата светлина в една изоставена къща в късния следобед и четеше стари вестници, докато момчето спеше. Странните новини. Някогашните грижи и теми. Игликата затваря цвета си в осем. Гледаше как момчето спи. Можеш ли да го направиш? Когато моментът дойде? Можеш ли?

Клекнаха на пътя и ядоха студен боб и студен ориз, който бяха сготвили преди няколко дни. Храната им беше започнала да ферментира. Нямаше как да накладат огън, без да бъдат видени. Спяха, сгушени заедно под вонящите завивки в тъмнината и студа. Мъжът държеше момчето близо до себе си. Беше толкова слабичко. Моето сърце, каза той. Моето сърце. Но знаеше, че ако е добър баща, може би все пак трябва да постъпи, както бе казала тя. Знаеше, че момчето беше единственото нещо, което стоеше между него и смъртта.

Годината беше към края си. Дори не знаеше кой месец е. Предполагаше, че имат достатъчно храна за прехода през планините, но не можеше да бъде сигурен. Предстоеше им да се изкачат на височина от хиляда и седемстотин метра и щеше да бъде много студено. Все повтаряше, че всичко зависи от това дали ще стигнат до крайбрежието, но когато се събудеше нощем, знаеше, че говори празни и несъстоятелни неща. Имаше немалка опасност да загинат в планините и това да бъде краят им.

Минаха през развалините на един курортен град и поеха на юг. Опожарени гори по склоновете, миля след миля. Снегът тази зима дойде по-рано, отколкото бе очаквал. По пътя не се виждаха никакви следи, наоколо нямаше нищо живо. Почернели от огъня каменни блокове лежаха по скованите била с голи дървета като силуети на мечки. Мъжът стоеше на каменен мост, под който водите се изливаха бавно в един вир, превръщайки се в сивкава пяна. Тук някога беше гледал пъстървите да танцуват в бистрия поток, хвърляйки съвършените си сенки върху камъните под тях. Продължиха. Момчето крачеше бавно подир него. Облегнат на количката, той напредваше нагоре, следвайки виещите се завои. Високо горе в планините все още горяха пожари и нощем виждаха светлината им през тъмнооранжевата пелена на саждите. Ставаше все по-студено, но нощем си палеха лагерни огньове и ги оставяха да догорят, когато тръгнеха на сутринта. Мъжът беше увил краката и на двама им със зебло, стегнато с връв. Засега снегът беше само няколко сантиметра, но знаеше, че ако станеше много по-дълбок, щеше да се наложи да оставят количката. Придвижването с нея ставаше все по-трудно и често трябваше да спира, за да си почине. От време на време заставаше край пътя с гръб към детето, опрял ръце на коленете си, и кашляше. Сетне се изправяше и стоеше с насълзени очи. Върху сивия сняг оставаше фин кървав воал.