Кормак Маккарти: Пътят

В покрайнините на града стигнаха до един супермаркет. Няколко стари коли насред паркинга, приличащ на бунище. Оставиха количката отпред и тръгнаха по осеяните с боклуци пътеки между рафтовете. На дъното на една кофа за боклук до щандовете за плодове и зеленчуци намериха, няколко древни шушулки зелен фасул и сбръчкани подобия на плодове, които някога са били кайсии. Момчето го следваше плътно зад гърба му. Излязоха през задния вход. На алеята зад магазина имаше няколко много ръждясали колички. Влязоха отново в магазина да потърсят друга количка, но не намериха. До вратата имаше две машини за безалкохолни напитки, които бяха съборени на пода и отворени с лост. Навсякъде сред пепелта бяха разпилени монети. Мъжът седна, опипа отвътре механизмите на изтърбушените машини и във втората пръстите му попаднаха на студен метален цилиндър. Извади ръката си и видя, че държи кутия Кока-Кола.

Какво е това, татко?

Това е нещо много хубаво. За теб е.

Какво е то?

Ето. Седни.

Той свали раницата от гърба на сина си, остави я на пода, сложи палеца си под алуминиевата скоба и я отвори. Наведе нос към шумящата течност в кутията и я подаде на момчето. Хайде, пий, каза той.

Момчето взе кутията.

От нея излизат мехурчета, отбеляза то.

Пий.

Момчето погледна баща си, сетне наклони кутията и пи. Остана да седи, замислено. Хубаво е, каза то.

Да, така е.

Пийни си и ти, татко.

Искам ти да я изпиеш.

Пийни поне малко.

Мъжът взе кутията, отпи една глътка и я върна на момчето. Останалото е за теб, каза той. Хайде просто да поседим малко тук.

Правиш това, защото никога повече няма да пия Кока-Кола?

Никога е твърде много време.

Добре, каза момчето.

На следващия ден по здрач бяха в града. На фона на далечния сумрак дългите бетонни ленти на междущатските естакади приличаха на руините на огромен увеселителен парк. Мъжът беше затъкнал револвера отпред в колана си и държеше канадката си разкопчана. Навсякъде лежаха мумифицирани мъртъвци. Плътта беше залепнала върху костите, а сухожилията бяха изсъхнали и изопнати като жици. Съсухрени и сбръчкани като таласъми, обгорени лица, пожълтели редици от зъби. Всички бяха боси, сякаш бяха принадлежали към някакво окултно братство, защото обувките им отдавна бяха откраднати.

Продължиха нататък. Мъжът постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Единственото нещо, което се движеше по улиците, беше носената от вятъра пепел. Минаха по високия бетонен мост над реката. Долу имаше пристанище. Увеселителни корабчета, наполовина потънали в сивата вода. По-нататък по течението високи купчини от плавеи, покрити със сажди.

На следващия ден на няколко мили южно от града, след един завой на пътя, стигнаха до дървена къща с комини, фронтони и каменна стена, наполовина скрита сред мъртвите къпини. Мъжът спря. Сетне подкара количката по алеята, която водеше към нея.

Какво е това място, татко?

Това е къщата, в която израснах.

Момчето остана загледано в нея. Повечето от олющените дъски в долната част на къщата бяха отишли за подпалки, откривайки изолацията и подпорните греди. Изгнилата мрежа на вратата беше паднала на бетонния под.

Ще влезем ли?

Защо не?

Страх ме е.

Не искаш ли да видиш къде съм живял?

Не.

Всичко ще е наред.

Тук може да има някой.

Едва ли.

Ами ако все пак има?

Мъжът завъртя глава към фронтона над старата му стая. Сетне погледна момчето. Искаш ли да почакаш тук?

Не. Винаги това казваш.

Съжалявам.

Знам, но въпреки това го правиш.

Оставиха раниците си на верандата, проправиха си път през боклуците и се вмъкнаха в кухнята. Момчето го държеше за ръката. Почти всичко си беше, както го помнеше. Стаите бяха празни. В малката стая до трапезарията имаше голо желязно легло и метална сгъваема маса. Чугунената решетка пред малката камина. Чамовата ламперия я нямаше и по стените бяха останали само железните шини на плоскостите. Той стоеше там. Докосна с палец дупките от пироните над полицата на камината, където преди четирийсет години бяха висели чорапи. Тук, когато бях момче, празнувахме Коледа. Погледна към запустелия двор. Плетеница от мъртви люлякови храсти. Смътното очертание на някогашния жив плет. През студените зимни нощи, когато токът спираше заради снежните бури, ние седяхме тук край огъня, а сестрите ми си пишеха домашните. Момчето го наблюдаваше. Взираше се във видения, които не можеше да види.

Трябва да тръгваме, татко, каза то.