Кормак Маккарти: Пътят

Трябва да те следя през цялото време, каза момчето.

Знам.

Ако човек нарушава малките си обещания, ще наруши и големите. Така си ми казвал винаги.

Знам. Но няма да го направя.

Спускаха се цял ден надолу по склона, който гледаше на юг. Количката спираше да върви в по-дълбоките преспи и трябваше да я тегли с една ръка, проправяйки пъртина пред нея. Навсякъде другаде освен в планината можеха да намерят нещо, което да използват като шейна. Стар пътен знак или ламарина от покрив. Парцалите около краката им подгизнаха и през целия ден им държаха мокро и студено. Мъжът се облегна на количката, за да си поеме дъх, докато момчето го чакаше. По едно време от планината се чу силен трясък. Сетне още един. Това е само падащо дърво, каза той. Всичко е наред. Момчето гледаше мъртвите дървета край пътя. Всичко е наред, каза мъжът. Всички дървета на света ще паднат рано или късно. Но не върху нас.

Откъде знаеш?

Просто знам.

Не след дълго стигнаха до падналите на пътя дървета, където трябваше да разтоварят количката и да пренесат всички неща на ръка над полегналите стволове, за да ги натоварят отново от другата страна. Момчето намери няколко играчки, които беше забравило. Избра си един жълт камион, сложи го най-отгоре върху брезента и така продължиха по пътя.

Направиха си лагер до един замръзнал крайпътен поток. Вятърът беше издухал пепелта от леда, който изглеждаше черен, и потокът се виеше през гората като базалтова лента. Отидоха за дърва до северния склон, където беше по-сухо, довличайки цели клони. Накладоха огъня, опънаха брезента и по колчетата окачиха мокрите си дрехи, от които се заиздига воняща пара. Седяха загърнати голи в завивките си, а мъжът държеше краката на момчето до корема си, за да ги стопли.

Детето се събуди, скимтейки в нощта, и мъжът го прегърна.

Шт, каза той. — Шт. Всичко е наред.

Сънувах лош сън.

Знам.

Да ти кажа ли какво стана?

Ако искаш.

Сънувах онзи пингвин, който ти навиваше и той се клатушкаше и пляскаше с крилата си. Бяхме в къщата, в която живеехме преди, и той се появи зад ъгъла, но никой не го беше навил и беше много страшно.

Добре.

На сън беше много по-страшно.

Знам. Сънищата могат да бъдат много страшни.

Защо сънувах този страшен сън?

Не знам. Но сега всичко е наред. Ще сложа още дърва в огъня. А ти заспивай.

Момчето не отговори. Сетне каза: Ключето за навиване не се въртеше.

Отне им четири дни, за да слязат от снежната зона, но дори и след това попадаха на заснежени места на завоите, а пътят беше мокър и черен от оттичащите се води. Най-накрая стигнаха до края на клисурата, откъдето се откриваше гледка към тъмнеещата се далече долу река. Стояха и се ослушваха.

Високи стръмни скали откъм далечната страна на каньона с тънки черни дървета, вкопчили корените си в отвесните склонове. Шумът на реката заглъхна. Сетне се върна. От долината повя студен вятър. През целия ден се спускаха към реката.

Оставиха количката на един паркинг и тръгнаха през гората. Откъм реката идваше глухо бучене. Това беше водопад, чиито води се стоварваха от една висока издадена скала през сив саван от мъгла в малко езеро двайсет и пет метра по-долу. Усетиха мириса на водата и почувстваха студа, който идваше от нея. По периферията на вира имаше ивица влажен речен чакъл. Мъжът стоеше и наблюдаваше момчето. О! — възкликна то. Не можеше да откъсне поглед от гледката.

Мъжът приклекна, загреба шепа камъчета, помириса ги и ги хвърли на земята. Кръгли, лъскави и гладки, те приличаха на топчета за игра или захарни бонбони, целите в малки жилчици и шарки. Имаше и плоски камъчета и малки парченца кварц, които сякаш светеха в речната мъгла. Момчето пристъпи напред, клекна и плисна тъмната вода.

Водопадът падаше почти в центъра на езерото. Кръгове сивкава суроватка. Те стояха един до друг и викаха, за да надвият грохота.

Студено ли ти е?

Да. Много.

Искаш ли да влезеш?

Не знам.

Разбира се, че искаш.

Може ли?

Хайде.

Той разкопча ципа на якето му и го остави да падне на чакъла. Сетне двамата свалиха дрехите си и пристъпиха във водата. Призрачно бледи и тръпнещи. Момчето беше толкова слабо, че сърцето му спря. Мъжът се гмурна с главата напред, изплува задъхан и се извърна, разплисквайки водата с ръце.

По-дълбоко ли е от главата ми? — извика момчето.

Не. Хайде.

Той заплува към водопада и се спря под падащата водна маса. Момчето стоеше в езерото до кръста, обгърнало раменете си с ръце и подскачаше на място. Мъжът се върна при него, хвана го и му помогна да заплува. Задъхано сред пръските, момчето пляскаше с ръце във водата. Добре се справяш, каза той. — Добре се справяш.