Кормак Маккарти: Пътят

Когато се събуди, все още беше тъмно, но дъждът бе спрял. Над равнината се разливаше мъждива светлина. Той стана и тръгна по хребета. Мараня от пожар, която се простираше на цели мили разстояние. Клекна и се загледа в нея. Усещаше миризмата на дим. Наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха. Когато се изправи и понечи да тръгне, видя, че нещо проблясва изпод мушамата. Момчето се беше събудило. Там в мрака крехкото очертание на телцето му беше като символ на някакво последно човешко начинание преди края на света. Нещо съвсем необяснимо. Каквото и беше.

През целия следващ ден вървяха през разнасяния от вятъра дим от горски пожари. В клисурите пушекът се издигаше от земята като мъгла, а оределите черни дървета по склоновете приличаха на езически свещи. Късно през деня стигнаха до едно място, където огънят беше пресякъл пътя. Чакълената настилка беше още топла и колкото повече продължаваха нататък, толкова по-мека ставаше под краката им. Горещият асфалт засмукваше обувките им и ставаше на тънки черни конци. Спряха. Ще трябва да почакаме, каза той.

Върнаха се назад, направиха си лагер на самия път и когато продължиха на сутринта, чакълът беше изстинал. Неочаквано се натъкнаха на следи, които се бяха отпечатали в асфалта. Появиха се просто така изведнъж. Мъжът приклекна и ги разгледа. Някой беше дошъл от гората през нощта и бе продължил надолу по разтопения път.

Кой е той? — попита момчето.

Не знам. Можеш ли да кажеш кой, кой е?

Скоро те го видяха да крета пред тях по пътя, влачейки леко единия си крак. От време на време се спираше и стоеше приведен и неуверен, преди да продължи по-нататък.

Какво да правим, татко?

Всичко е наред. Просто ще вървим след него и ще го наблюдаваме.

Ще го държим под око, каза момчето.

Да, ще го държим под око.

Те го следваха доста време, но при неговото темпо непознатият ги бавеше, а денят напредваше. Най-накрая той седна на пътя и не стана повече. Момчето увисна на канадката на баща си. Никой не каза нищо. Той беше обгорен като всичко наоколо, дрехите му бяха черни и опърлени. Едното му око беше изгоряло и затворено, а косата му приличаше на мръсна пепелява перука върху почернелия му череп. Когато се изравниха с него, непознатият наведе глава. Сякаш беше направил нещо лошо. Обувките му бяха омотани с тел и полепнали със смола от пътя. Седеше мълчалив, свит в парцалите си. Момчето го гледаше. Татко? — прошепна то. Какво му е на този човек.

Бил е ударен от мълния.

Можем ли да му помогнем? Татко?

Не. Не можем да му помогнем.

Момчето продължи да дърпа палтото му. Татко? — каза то.

Престани.

Не можем ли да му помогнем, татко?

Не. Не можем. Нищо не можем да направим за него.

Те продължиха. Момчето плачеше. Мъжът непрекъснато поглеждаше назад. Когато стигнаха подножието на хълма, той спря, погледна детето и извърна отново глава към пътя. Изгорелият човек се беше строполил на земята и от това разстояние не се виждаше ясно какво точно лежи там.

Съжалявам, каза мъжът. Но нямаше какво да му дадем. Не можехме да му помогнем по никакъв начин. Съжалявам за случилото се с него, но нищо не можем да направим. Знаеш това, нали? Момчето стоеше, забило поглед в земята. То кимна с глава. Сетне продължиха нататък и мъжът не погледна повече назад.

Вечерта, жълтозелена светлина от пожарите. Черна вода в крайпътните канавки. Забулени планински върхове. Минаха по един бетонен мост, където вятърът бавно разнасяше пепелта и праха. Обгорели парчета дърво. Накрая спряха, върнаха се при моста и останаха да нощуват под него.

Мъжът дълго носи портфейла си, докато не проряза правоъгълна дупка в джоба на панталона му. Сетне един ден седна край пътя, извади го и прегледа съдържанието му. Малко пари, кредитни карти. Шофьорска книжка. Снимка на жена му. Нареди всичко върху асфалта. Като карти за игра. Запокити почернялото от пот парче кожа в гората и остана да седи със снимката в ръка. Сетне сложи и нея на пътя, изправи се и продължиха.

На сутринта лежеше и съзерцаваше гнездата от кал, които лястовиците бяха построили в ъглите под моста. Погледна към момчето, но то се беше извърнало настрани и се взираше в реката.

Нищо не можехме да направим.

Детето не отговори.

Той ще умре. Не можем да раздаваме онова, което имаме, защото и ние ще умрем.

Знам.

Тогава кога ще започнеш пак да ми говориш.

Аз ти говоря.

Сигурен ли си?

Да.

Добре.

Добре.

Те бяха на другия бряг на реката и го викаха. Парцаливи богове, прегърбени и сгушени в дрипите си сред пустошта. Пристъпваха бавно по сухото дъно на минерално море, пропукано и разбито като паднала чиния. Следи от стихийни пожари по застиналите пясъци. Фигурите избледняха в далечината. Той се събуди и остана да лежи в мрака.