Кормак Маккарти: Пътят

Продължиха на юг през следващите дни и седмици. Самотни и непреклонни. Пуста хълмиста местност. Алуминиеви къщи. От време на време между голите стволове на дърветата виждаха линията на междущатската магистрала. Беше студено и ставаше все по-студено. След като преминаха през един дълбок планински пролом, се спряха пред ширналата се бездна на юг, където всичко, докъдето поглед стигаше, беше изгоряло. Черни скали стърчаха сред талазите от пепел, която вятърът издигаше нагоре и носеше през пустошта. Виждаше се следата на матовото слънце, което се движеше невидимо отвъд сумрака.

Дни наред вървяха през този обгорен терен. Момчето бе намерило някакви моливи, с които нарисува кучешки зъби върху маската си за лице, и сега вървеше, без да се оплаква. Едно от колелцата на количката се беше разклатило. Какво можеха да направят? Нищо. Всичко наоколо беше изгоряло и земята беше покрита с дебел слой пепел. Не можеха да палят огън и нощите бяха по-дълги, по-тъмни и по-мразовити от всякога. Студът разпукваше камъните. Убиваше. Той притискаше треперещото момче към гърдите си и броеше всеки немощен дъх в тъмнината.

Събуди се от далечния тътен на гръмотевица и се надигна. Мъждивата светлина, трептяща и разсеяна, се пречупваше в дъжда от падаща пепел. Мъжът уви брезента около тях и дълго лежа буден. Ако се измокреха, нямаше да могат да запалят огън, за да се изсушат. И тогава вероятно щяха да умрат.

Мракът, в който се събуждаше през тези нощи, беше гъст и непрогледен. Чернота, която предизвикваше болка в ушите, ако се вслушваш прекалено настойчиво. Често се налагаше да става. Не се чуваше никакъв звук освен вятърът в голите почернели клони. Изправяше се и стоеше, олюлявайки се, в студения аутистичен мрак с протегнати ръце, търсейки някаква опора, докато вестибуларният апарат в черепа му правеше своите изчисления. Старият летопис. Да стоиш здраво на краката си, защото след залитането идва и падане. Тръгваше с големи тежки стъпки в нищото, броейки крачките си, за да може да се върне. Със затворени очи, загребвайки въздуха с ръце. Имаше нещо безименно в нощта, рудна жила или дълбока скала. Нещо, за което той и звездите бяха само обикновени сателити. Голямо махало в своята ротонда, което отмерва безкрайните движения на вселената, за която не знае нищо.

Трябваха им два дни, за да прекосят затрупаната с пепел вкоравена земя. Пътят след това вървеше по билото на един хребет с издигащи се голи дървета от двете страни. Вали, каза момчето. Мъжът погледна към небето, откъдето долетя една-единствена сива снежинка. Той я улови и проследи как се топи в дланта му, сякаш това беше последната нафора от християнския свят.

Продължиха напред, като се наметнаха с брезента. Мокрите сиви снежинки танцуваха и се сипеха върху тях от нищото. Сивкава киша покрай пътя. Черна вода, течаща под просмуканите пластове пепел. Нямаше вече огньове по далечните хребети. Кървавите култове навярно се бяха унищожили едни други. Никой не пътуваше по този път. Нито скитници, нито мародери. След известно време стигнаха до един крайпътен сервиз и се спряха пред отворената му врата, гледайки как сивата лапавица се стича от хълмовете.

Събраха няколко стари кашона и накладоха огън вътре в сервиза. Мъжът намери някакви инструменти, изпразни количката и се залови да поправи колелото. Извади болта, направи дупка в гривната със свредел и я върна на мястото й заедно с едно парче от тръба, която беше отрязал с ножовка. Сетне зави болта, изправи количката и я изпробва как върви. Като че ли беше постигнал успех. Седнало на земята, момчето бе наблюдавало внимателно всичко.

На сутринта продължиха по пътя. Пуста местност. Кожа на глиган, закована за вратата на хамбар. Наоколо беше пълно с плъхове. Мярна се малка опашка. Вътре в хамбара от гредите на покрива висяха три тела, изсъхнали и прашни сред бледите ивици светлина. Тук може да има нещо, рече момчето. Царевица или нещо подобно. Да вървим, каза мъжът.

Най-много се тревожеше за обувките. За тях и за храната. Винаги мислеше за храната. В стара постройка за опушване на риба намериха парче шунка, скрито на една висока лавица. Беше толкова изсъхнало и кораво, че приличаше на нещо, извадено от гробница. Мъжът го разряза с ножа си. Навътре имаше наситеночервено, осолено месо. Добро и хранително. Още същата нощ нарязаха месото на дебели резени, изпържиха го и го сложиха да покъкри в тенекиена кутия с боб. По-късно се събуди в мрака и му се стори, че чува барабани някъде сред ниските тъмни хълмове. Сетне вятърът промени посоката си и остана само тишината.