Кормак Маккарти: Пътят

Здравей, татко, каза то.

Тук съм.

Знам.

Час по-късно бяха на пътя. Мъжът буташе количката, а на гърба си и двамата носеха раници с най-важните неща. В случай че се наложеше да изоставят количката и да бягат. Към дръжката на количката беше привързано хромирано огледало от мотоциклет, с което наблюдаваше пътя зад тях. Мъжът намести раницата малко по-високо на раменете си и огледа пустата местност. Пътят беше безлюден. Долу в малката долина се виждаше спокойната сива серпентина на реката. Неподвижна и ясно очертана. Покрай брега имаше клюмнали стъбла на мъртви тръстики. Добре ли си? — попита той. Момчето кимна. Сетне потеглиха по асфалта под бронзовата светлина, тътрейки крака през пепелта. Всеки от тях беше целият свят за другия.

Прекосиха реката по един стар бетонен мост и няколко мили по-нататък стигнаха до крайпътна бензиностанция. Стояха на пътя и се взираха в нея. Мисля, че трябва да видим какво има там, каза мъжът. Да хвърлим един поглед. Тръгнаха през бурените, които се разпадаха около краката им на прах. Преминаха през разнебитената асфалтова площадка и намериха резервоара за помпите. Капакът го нямаше и мъжът се облегна на лакът, за да помирише тръбата, но миризмата на бензин беше едва доловима и спарена. Той се изправи и погледна към сградата. Колонките си бяха там и колкото и да беше странно, маркучите бяха окачени на мястото си. Прозорците бяха непокътнати. Вратата към сервизното помещение беше отворена и мъжът влезе вътре. На стената имаше метална кутия за инструменти. Провери чекмеджетата, но не намери нищо, което да му е от полза. Половининчова чашка 1 1 Един инч е 2,54 см. — Б.пр. за развиване на винтове. Храпово колело 2 2 Вид зъбчат механизъм с контра. — Б.пр. . Стоеше и оглеждаше гаража. Метален варел, пълен с боклуци. Влезе в офиса. Навсякъде се стелеше пепел и прах. Момчето стоеше на вратата. Метално бюро, машина за броене на пари. Няколко стари наръчника за автомобили, просмукани от влага и набъбнали. Балатумът беше на петна, отлепен от пода и подвит под течащия покрив. Мъжът вдигна телефона и набра номера на бащиния си дом от онова отдавна отминало време. Момчето го наблюдаваше. Какво правиш? — попита то.

Четвърт миля по-надолу по пътя той се спря и погледна назад. Не мислим правилно, каза мъжът. Трябва да се върнем. Сетне избута количката встрани от пътя и я катурна настрани, така че да не се вижда. Оставиха и раниците и тръгнаха обратно към бензиностанцията. В сервизното помещение той преобърна металния варел с боклуци и отдели настрани всички еднолитрови пластмасови бутилки от машинно масло. Седнаха на пода и се заловиха да обръщат бутилките с гърлото надолу, така че нищожните капчици да се стекат по стените. Събраха течността в един тиган и скоро имаха почти половин литър масло, което наляха в една от бутилките. Мъжът зави внимателно капачката, избърса я с парцал и я претегли в ръката си. Масло за тяхната малка лампа, за да осветяват дългите сиви сумрачни вечери и дългите сиви утрини. Можеш да ми прочетеш приказка, каза момчето. Искаш ли, татко? Да, каза той. Искам.

В далечния край на реката пътят преминаваше през една изгоряла до черно местност. Овъглени стволове на дървета стърчаха във всички посоки. По пътя се носеха сажди и пепел, увисналите жици по почернелите електрически стълбове виеха тихо под напора на вятъра. Изгоряла къща сред сечище, отвъд нея пусти сиви ливади и червеникави кални петна, там, където строителните работи по пътя бяха изоставени. Още по-нататък се виждаха билбордове, рекламиращи мотели. Всичко си беше както някога, само че избледняло и проядено от времето. Спряха се на върха на един ветровит хълм, за да си поемат дъх. Той погледна момчето. Добре съм, каза то. Мъжът сложи ръка на рамото му и кимна по посока на откритата местност под тях. Сетне извади бинокъла от количката, застана на пътя и огледа равнината, където очертанията на града напомняха рисунка с въглен, надраскана сред пустошта. Не видя нищо особено. Никакъв дим. Може ли и аз да погледна? — попита момчето. Да. Разбира се, че може. То се облегна на количката и нагласи фокуса. Какво виждаш? — попита мъжът. Нищо. Момчето свали бинокъла. Вали, отбеляза то. Да, каза мъжът. Знам.

Оставиха количката в едно дере, завита с брезента, и се заизкачваха по склона сред стволовете на дърветата към мястото, където беше видял да стърчи напред една скала. Когато стигнаха там, седнаха под нея и се загледаха в сивите талази на дъжда, които се носеха през равнината. Беше много студено. Седяха плътно притиснати един до друг, всеки с наметнато одеало върху палтото си. След малко дъждът спря и останаха само капчуците от дърветата.