Кормак Маккарти - Пътят

В сънищата бледата му невяста идваше при него изпод зелен листат балдахин. Зърната на гърдите й бяха намазани с бяла глина, а ребрата й бяха боядисани в бяло. Носеше дреха от тънък газ, а тъмната й коса беше хваната с гребени от слонова кост, гребени от раковина. Усмивката й, сведените й очи. На сутринта отново валеше. Жиците горе бяха посипани със сивкави мъниста от лед.

Той не вярваше на всичко това. Казваше, че човек в опасност трябва да сънува сънища за опасност, а всичко останало беше зовът на отмалата и смъртта. Спеше малко и спеше зле. Сънуваше, че вървят през гора с разцъфтели дървета, където птиците прелитаха пред него и сина му и небето беше болезнено синьо, но той се учеше да се събужда от такива прелъстителни светове. Лежеше в тъмнината, усещайки в устата си тайнствения чезнещ вкус на праскова от някаква призрачна овощна градина. Мислеше си, че ако живее дълго, накрая целият свят ще изчезне, стопявайки се бавно в паметта.

От бляновете по пътя нямаше как да се събуди. Помнеше всичко за нея, с изключение на уханието й. Седнала до него в залата, наведена леко напред, слушаше музиката. Златните спирали, свещниците по стените и дългите стълбовидни дипли на драпериите от двете страни на сцената. Тя държеше ръката му в скута си и той усещаше ръба на чорапите й през фината материя на лятната й рокля. Спри на този кадър. Изкрещи срещу своя мрак и своя студ и бъди проклет.

Намери две стари метли край пътя, завърза ги с тел пред колелцата на количката, така че да разчистват клоните по пътя. Настани момчето в коша, застана отзад, все едно беше водач на кучешки впряг, и се заспускаха надолу по хълмовете, накланяйки телата си на завоите, сякаш караха бобслей. Това беше първият път от много време, когато видя момчето да се усмихва.

На билото на хълма имаше отбивка от пътя. Стара пътека, която навлизаше в гората. Тръгнаха по нея, седнаха на една пейка и се загледаха в долината, подобна на развълнувано море, което потъваше в дрезгавата мъгла. Там долу имаше и езеро. Студено, сиво и тежко в голата купа на котловината.

Какво е това, татко?

Язовир.

За какво служи?

Той е изкуствено езеро. Преди да го построят, там долу имаше само река. Водата минаваше през стената на язовира и задвижваше едни големи перки, наречени турбини, които произвеждаха електричество.

За да има светлина?

Да, за да има светлина.

Можем ли да слезем долу и да го видим?

Мисля, че е твърде далече.

Ще остане ли язовирът там дълго?

Предполагам, че да. Стената му е направена от бетон. Може би ще издържи сто години. Дори хиляда.

Мислиш ли, че има риба в езерото?

Не. В езерото няма нищо.

Някога отдавна близо до това място беше видял как един сокол се спуска стремително покрай високата синкава стена на планината и се забива с ръба на гръдната си кост в една птица сред ято жерави, след което я понесе, прекършена, надолу към реката, разпилявайки перушината и в неподвижния есенен въздух.

Песъчливият въздух. Вкусът му никога не напуска устата ти. Стояха под дъжда като добитък. Сетне дръпнаха брезента над главите си, за да се предпазят от монотонните ситни капки, и продължиха. Краката им бяха мокри и премръзнали, а обувките прокъсани. Стари мъртви посеви, полегнали над хълмовете. Голи дървета по хребета, влажни и почернели от дъжда.

А сънищата бяха наситени с толкова цветове. Как иначе би могла да те призове смъртта? И когато се събудиш в студената сипкава зора, изведнъж всичко се превръща на прах. Като някакви древни фрески, погребани в продължение на векове, изложени на дневната светлина.

Мъглата се вдигна, времето малко поомекна и те най-накрая стигнаха широката речна долина. Все още се виждаха границите, които са разделяли някога обработваемата земя, но сега всичко по протежение на пустата низина беше мъртво до корен. Вървяха по асфалтовата лента. Високи къщи, обшити със застъпващи се дъски. Метални покриви. Хамбар сред полето, над който се мъдреше реклама с триметрови букви: ПОСЕТЕТЕ РОК СИТИ.

Крайпътните огради бяха изчезнали сред шубраците от черни усукани къпини. Никаква следа от живот. Мъжът остави момчето на пътя, като преди това му даде пистолета. Той самият се изкачи по старите каменни стъпала и тръгна по верандата на една фермерска къща, надничайки през прозорците, засенчил очите си с ръка. Влезе в кухнята. Разпилени боклуци по пода, стар вестник. Порцелан в кухненския шкаф. Чаши, окачени на кукички. Тръгна по коридора и се спря на вратата, която водеше към гостната. В ъгъла имаше старинен тръбен орган. Телевизор. Евтина мека мебел и стар ръчно изработен скрин от черешово дърво. Качи се по стълбите и обиколи спалните. Всичко беше покрито с пепел. На перваза на прозореца в детската стая имаше плюшено куче, което гледаше към градината. Надникна и в килерите. Взе две топли вълнени одеала от леглата и слезе долу. В кухненския килер имаше три буркана с домашно приготвени стерилизирани домати. Духна праха от тях и ги разгледа. Някой друг преди него не им се беше доверил. Накрая и той се отказа от тях, излезе от къщата, метнал одеалата през рамо, и двамата продължиха отново по пътя.