Кормак Маккарти - Пътят

На момчето му се стори, че усеща миризма на мокра пепел във вятъра. То излезе на пътя и се върна, влачейки парче шперплат от крайпътните боклуци. Заби с камък четири пръчки в земята и направи навес, който макар и паянтов, щеше да ги пази от дъжда. Остави сигналния пистолет и взе револвера със себе си, търсейки нещо за ядене, но се върна с празни ръце. Мъжът хвана ръката му. Ти трябва да продължиш, каза той, хриптейки. Аз не мога да дойда с теб. Но ти трябва да продължиш. Не знаеш какво има там надолу по пътя. Винаги сме имали късмет. Ти също ще имаш късмет. Ще видиш. Просто върви. Всичко ще бъде наред.

Не мога.

Няма нищо. Това се задаваше от много време. Просто сега настъпи часът. Продължи да вървиш на юг. Прави всичко, както го правехме заедно.

Ти ще се оправиш, татко. Моля те!

Не, няма да се оправя. Дръж пистолета винаги със себе си. Трябва да намериш добрите хора, но не можеш да поемаш никакви рискове. Никакви рискове. Чуваш ли ме?

Искам да бъда с теб.

Не можеш.

Моля те.

Не можеш. Ти трябва да носиш огъня.

Не знам как.

Да, знаеш.

Той истински ли е? Огънят?

Да, истински е.

И къде е той? Аз не знам къде е.

Да, знаеш. Той е вътре в теб. Винаги е бил там. И аз го виждам.

Просто ме вземи с теб. Моля те.

Не мога.

Моля те, татко.

Не мога. Не мога да държа сина си мъртъв в ръцете си. Мислех, че мога, но не мога.

Ти каза, че никога няма да ме изоставиш.

Знам. Съжалявам. Имаш цялото ми сърце. Винаги си го имал. Ти си най-доброто момче. Винаги си бил. Ако не съм тук, ти пак ще можеш да разговаряш с мен. Ще можеш да ми говориш и аз ще ти отговарям. Ще видиш.

Ще те чувам ли?

Да. Ще ме чуваш. Ще трябва да си представиш, че се случва наистина. И ще ме чуваш. Ще трябва да се упражняваш. Само не се предавай. Нали?

Добре.

Добре.

Много ме е страх, татко.

Знам. Но всичко ще е наред. Ще имаш късмет. Знам това. Трябва да спра да говоря. Ще започна пак да кашлям.

Добре, татко. Не е нужно да говориш. Добре.

Момчето тръгна надолу по пътя и се отдалечи толкова, колкото се осмеляваше, после се върна. Баща му беше заспал. Седна до него под шперплата и дълго го гледа. Затвори очи и започна да му говори, а той държеше очите си затворени и слушаше. Сетне опита отново.

Мъжът се събуди в мрака, кашляйки тихо. Лежеше и слушаше. Момчето седеше до огъня, наметнато с одеало, и го гледаше. Капки вода. Гаснеща светлина. Стари сънища нахлуха в будния свят. Капките се чуваха в пещера. Светлината идваше от свещ, която момчето носеше в свещник от кована мед. Восъкът капеше по камъка с пращене. Следи от неизвестни създания по умъртвения льос. В студения коридор те бяха достигнали до място, от което нямаше връщане назад, и още от самото начало големината му се определяше единствено от светлината, която носеха с тях.

Помниш ли онова малко момче, татко?

Да. Помня го.

Мислиш ли, че то е добре?

О, да. Мисля, че е добре.

Мислиш ли, че се беше изгубило?

Не. Не мисля, че беше изгубено.

А аз се боя, че се беше изгубило.

Мисля, че е добре.

Но кой ще го намери, ако е било изгубено? Кой ще намери онова малко момче?

Добротата ще намери малкото момче. Винаги така е ставало. И така ще бъде.

Момчето спа до баща си тази нощ. Беше го прегърнало, но когато се събуди на сутринта, той беше студен и вкочанен. Дълго седя там и плака. Сетне стана и тръгна през гората към пътя. Когато се върна, коленичи до баща си, хвана студената му ръка и започна да повтаря името му отново и отново.

Остана там три дни, после тръгна по пътя. Погледна надолу и сетне в посоката, от която бяха дошли. Някой идваше към него. Понечи да побегне обратно към гората, но не го направи. Просто седеше на пътя и чакаше, държейки пистолета в ръката си. Беше струпало всички одеала върху баща си и беше премръзнало и гладно. Мъжът, който се приближи, се спря и се загледа в него. Беше облечен в скиорско яке в сиво и жълто. Носеше на рамото си пушка с плетен кожен ремък и гумен патрондаш с муниции за оръжието. Ветеран от стари схватки, брадясал, с белег на бузата и обгоряла скула. Едното му око непрекъснато блуждаеше. На лицето му трепна усмивка и когато заговори, устата му се движеше някак спънато.

Къде е човекът, с когото беше?

Умря.

Той баща ли ти беше?

Да. Той ми беше татко.

Съжалявам.

Не знам какво да правя.

Мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Ти от добрите ли си?

Мъжът дръпна качулката от главата си. Косата му беше дълга и сплъстена. Погледна небето. Като че ли там имаше нещо за гледане. Сетне погледна момчето. Да, каза той. Аз съм от добрите. Защо не прибереш пистолета?