Кормак Маккарти - Пътят

Остави количката и пусни ножа на земята.

Непознатият се огледа. Сякаш отнякъде можеше да дойде помощ. Мършав, навъсен, брадясал, мръсен. Старото му шушляково яке беше вързано със скоч. Пистолетът беше с двойно действие 16 16 Пистолет, който при натискане на спусъка първо запъва ударника и след това произвежда изстрел. При този тип пистолети не е необходимо предварително да се запъва ударника. — Б.пр. , но въпреки това мъжът запъна ударника. Две силни щраквания. Иначе не се чуваше нищо друго освен дишането им в тишината над солената пустош. Те долавяха миризмата, която идваше от вонящите му парцали. Ако не оставиш ножа и не се дръпнеш от количката, каза мъжът, ще ти пръсна мозъка. Крадецът погледна детето и онова, което видя, беше много отрезвяващо за него. Той сложи ножа върху одеалата, отстъпи няколко крачки и спря.

Назад. Още.

Непознатият отново отстъпи.

Татко? — каза момчето.

Тихо.

Мъжът не изпускаше крадеца от поглед. Проклет да си, каза той.

Татко, моля те, не го убивай.

Крадецът завъртя диво очи към детето. То плачеше.

Хайде, човече. Направих, каквото ми каза. Послушай момчето.

Свали си дрехите.

Какво?

Съблечи ги. До последния парцал.

Хайде, не прави това.

Ще те убия, без да ми мигне окото.

Не прави това, човече.

Няма да те подканям повече.

Добре, добре. Само се успокой.

Непознатият се съблече бавно и струпа вонящите си дрехи на пътя.

Обувките.

Не прави това.

Обувките.

Крадецът погледна момчето. То се беше извърнало настрани и затискаше ушите си с ръце. Добре, каза той. Добре. Непознатият седна гол на земята и започна да развързва гниещите парчета кожа около краката си. Сетне се изправи, държейки ги в ръка.

Сложи ги в количката.

Онзи пристъпи напред, сложи обувките върху одеалата и пак се отдръпна. Стоеше там гол, изранен, мръсен и мършав. Прикриваше се с ръка. Вече беше започнал да трепери.

Сложи дрехите вътре.

Той се наведе, събра парцалите и ги сложи най-отгоре върху обувките. Сетне пак се прикри с ръка. Не прави това, човече.

Ти не се поколеба да направиш това на нас.

Умолявам те.

Татко, каза момчето.

Хайде, послушай хлапето.

Ти се опита да ни убиеш.

Умирах от глад, човече. И ти би направил същото.

Ти взе всичко.

Не прави това. Така ще умра.

Ще те оставя така, както ти остави нас.

Хайде, моля те.

Мъжът дръпна количката, завъртя я в другата посока, сложи пистолета най-отгоре и погледна момчето. Да тръгваме, каза той. И потеглиха по пътя на юг. От време на време разплаканото момче поглеждаше назад към голата, трепереща, подобна на летва фигура, която се опитваше да се обгърне с ръце. О, татко, изхлипа то.

Престани.

Не мога да спра.

Какво, мислиш, щеше да стане с нас, ако не бяхме го настигнали. Просто престани.

Опитвам се.

Когато стигнаха до завоя на пътя, непознатият все още стоеше там. Нямаше къде да отиде. Момчето продължи да поглежда назад и когато го изгубиха от погледа си, спря и седна разплакано на пътя. Мъжът също спря и го погледна. Изрови техните обувки от количката, седна и започна да увива парцалите около краката на момчето. Трябва да спреш да плачеш, каза той.

Не мога.

Мъжът обу момчето и себе си, стана, излезе на пътя и погледна назад, но не видя крадеца. Сетне се върна и се спря пред момчето. Отишъл си е, каза той. Хайде.

Не си е отишъл, отвърна момчето. И вдигна глава. Лицето му беше станало на черти от саждите. Не си е отишъл.

Какво искаш да направя?

Просто му помогни, татко. Просто му помогни.

Мъжът погледна надолу по пътя.

Той беше просто гладен, татко. И сега ще умре.

Тъй или иначе ще умре.

Той беше толкова уплашен, татко.

Мъжът клекна и го погледна. Аз съм уплашен, каза той. Разбираш ли? Аз съм уплашен.

Момчето не отговори. Просто седеше с наведена глава и хлипаше.

Ти не си този, който трябва да се грижи за всичко.

Детето отвърна нещо, но мъжът не го разбра. Какво? — попита той.

Момчето вдигна нагоре мокрото си мръсно лице. Да, аз съм, каза то. Аз съм този.

Те подкараха клатушкащата се количка обратно по пътя, след известно време се спряха в студа под падащия мрак и извикаха, но не последва нищо.

Страх го е да отговори, татко.

Тук ли бяхме спрели?

Не знам. Мисля, че да.

Вървяха по пътя, викаха в пустия сумрак и гласовете им глъхнеха в тъмнеещите брегове. Спряха се и продължиха да надават безсмислени викове в пустошта, приближили ръце до устата си. Най-накрая мъжът струпа дрехите и обувките на непознатия на пътя и ги затисна с един камък. Трябва да вървим, каза той. Трябва да вървим.