Кормак Маккарти - Пътят

Да, но историите трябва да завършват щастливо.

Не е задължително.

Твоите истории винаги имат щастлив край.

А ти нямаш ли такива истории?

Моите приличат повече на истинския живот.

А моите не?

Да, твоите не.

Мъжът го наблюдаваше. Сигурно си мислиш, че истинският живот е много лош?

А ти как мислиш?

Е, мисля, че все още сме тук. Много лоши неща се случиха, но ние все още сме тук.

Да.

Не смяташ, че това е нещо особено хубаво?

Добре е.

Издърпаха една работна маса пред прозорците, разстлаха одеалата на пода и момчето легна по корем, загледано към залива. Мъжът седеше с изпънати крака. На одеалото между тях бяха двата пистолета и кутията със сигналните ракети. След малко мъжът каза: Мисля, че е много хубава. Искам да кажа, много хубава история. В нея се разказва за нещо важно.

Добре, татко. Но просто искам малко да помълчим.

Ами сънищата ти? Преди понякога ми разказваше сънищата си.

Не искам да говоря за нищо.

Добре.

И освен това вече не сънувам хубави сънища. В тях винаги се случва нещо лошо. Ти каза, че това е добре, защото добрите сънища не са добър знак.

Може би е така. Не знам.

Когато нощем се събуждаш и кашляш, обикновено излизаш на пътя или се отдалечаваш, но аз продължавам да чувам как кашляш.

Съжалявам.

Веднъж те чух да плачеш.

Знам.

Щом аз не трябва да плача, и ти не трябва да плачеш.

Така е.

Кракът ти ще се оправи ли?

Да.

Не го казваш просто да ме успокоиш?

Не.

Защото раната изглежда сериозна.

Не е толкова зле.

Онзи мъж се опита да ни убие. Нали?

Да. Опита се.

Ти уби ли го?

Не.

Истината ли ми казваш?

Да.

Добре.

Сега по-спокоен ли си?

Да.

Мислех, че не искаш да говориш с мен.

Не искам.

Тръгнаха два дни по-късно. Мъжът куцукаше подир количката, а момчето вървеше близо до него, докато излязоха от покрайнините на града. Пътят следваше равния сив бряг и на много места вятърът беше натрупал купища пясък. Това затрудняваше придвижването им и често се налагаше да си пробиват път с помощта на една дъска, която държаха под коша на количката. По едно време се отклониха от пътя към плажната ивица и се скриха на завет зад дюните, за да разучат картата. Стоплиха си вода с газовата бутилка, направиха си чай и се загърнаха с одеала заради вятъра. Малко по-нататък се виждаше потъмнелият дървен корпус на древен кораб. Сиви и изжулени от пясъка греди, стари, навити на ръка болтове. Железа с тъмнолюляков цвят, излети в някоя пещ в Кадис или Бристол и изковани върху почерняла наковалня, така че да изкарат триста години в морето. На следващия ден минаха през руините на курортно селище със заковани врати и прозорци и поеха навътре към сушата през една борова гора. Асфалтът беше покрит с борови иглички, а вятърът люлееше тъмните дървета.

По обяд, когато беше най-светло, мъжът седна на пътя, сряза шевовете си с ножицата, върна я в несесера и свали клампата. Сетне се зае да маха малките черни кончета от кожата си, притискайки края на раната с палец. Момчето седеше на пътя и го гледаше. Мъжът хващаше краищата на конците с клампата и ги дърпаше един по един. Малки точици кръв. Когато свърши, прибра клампата, залепи марля върху раната, стана, обу панталоните си и подаде несесера на момчето, за да го сложи в количката.

Болеше, нали? — каза момчето.

Да, болеше.

Ти много ли си смел?

Средно.

Кое е най-смелото нещо, което някога си правил?

Мъжът изплю на пътя кървава храчка. Ставането ми тази сутрин, каза той.

Наистина ли?

Не, не ме слушай. Хайде, да тръгваме.

Вечерта видяха мрачното очертание на друг крайбрежен град, скупчени високи сгради, сякаш леко килнати настрани. Предположи, че желязната арматура бе омекнала от горещината, придавайки след изстиването си лек наклон на постройките. Разтопеното стъкло от прозорците се беше стекло надолу по стените като захарна глазура върху торта. Продължиха нататък. Нощем понякога се събуждаше в мрака и мразовитата пустош, напускайки меко оцветените светове на човешката обич, песните на птиците, слънцето.

Облегна чело на ръцете си, които държаха дръжката на количката и се закашля. Изплю кървава слуз. Все по-често трябваше да спира и да почива. Момчето го наблюдаваше. В някой друг свят то щеше вече да се е примирило с това, че животът му си отива. Но то нямаше друг живот освен неговия. Знаеше, че нощем лежи будно и се вслушва дали той още диша.

Дните се влачеха един след друг, безредни и безкалендарни. По магистралата в далечината дълги редици от обгорели ръждясващи коли. Очукани джанти, закрепени в сивата застинала маса от разтопена гума, снопове почернели жици. Овъглени трупове, смалени до размерите на детско тяло, седящи върху голите пружини на седалките. Десетки хиляди мечти, погребани в изгорелите сърца. Те продължиха. Вървяха през мъртвия свят като плъхове, влезли в своето въртящо се колело. Нощите бяха мъртвешки тихи и мъртвешки черни. Толкова студени. Почти не разговаряха. Той кашляше и момчето го гледаше как плюе кръв. Приведен напред. Мръсен, парцалив, безнадежден. Мъжът спираше и се облягаше на количката. Момчето продължаваше още малко нататък, сетне също спираше и поглеждаше назад, а той вдигаше мокрите си очи и го виждаше да стои там на пътя, гледайки го от някакво невъобразимо бъдеще, сияейки в пустошта като божествен храм.