Кормак Маккарти - Пътят

Сега, когато се върна, момчето беше будно и уплашено. Беше го викало, но не достатъчно силно, за да го чуе. Прегърна го. Не можах да те чуя, каза той. Не можах да те чуя заради прибоя. Мъжът сложи още дърва в огъня и го разпали. Сетне двамата останаха да лежат под одеалата си, гледайки пламъците, които танцуваха във вятъра, докато накрая заспаха.

На сутринта той отново запали огъня, сетне ядоха и гледаха брега. Студеният дъждовен ден напомняше морските пейзажи на един северен свят. Нямаше чайки, по плажа не крачеха морски птици. Овъглени безсмислени артефакти, разпилени по брега или люшкани от вълните. Те събраха дърва, струпаха ги на купчина по-далече от водата и ги завиха с брезента. Ние сме морски бродяги, каза мъжът.

Какво е това?

Това са хора, които се скитат по брега, търсейки полезни неща, които морето може да изхвърли на сушата.

Какви неща?

Всякакви. Всичко, което може да им бъде полезно.

Мислиш ли, че ние ще намерим нещо?

Не знам. Но ще хвърлим един поглед.

Да го направим тогава, каза момчето.

Стояха на един каменен вълнолом и гледаха на юг. Сива солена пяна се люшкаше и плискаше в камъните. Дългата извивка на брега на залива. Сива като вулканичен прах. Вятърът, който идваше от океана, миришеше леко на йод. И това беше всичко. Познатата миризма на море я нямаше. Тъмни петна от морски мъх по скалите. Те продължиха нататък, но скоро пътят им беше препречен от висока ивица от сушата, която навлизаше в морето. Отклониха се от брега и тръгнаха по една стара пътека през дюните и мъртвия морски овес, докато стигнаха до един нисък нос. Под тях имаше ивица земя, подобна на кука, обвита в тъмна мъгла, която се носеше над брега, а по-нататък се виждаше наполовина преобърнатият корпус на платноходка, тласкан от вълните.

Те приклекнаха в сухата трева, вперили поглед в лодката.

Какво трябва да направим? — попита момчето.

Нека просто да погледаме.

Студено ми е.

Знам. Да се наведем още малко, за да не стоим на вятъра.

Той седна и прегърна момчето пред себе си. Мъртвите стръкове трева се удряха леко един в друг. Ширнала се сива пустош. Ивиците на вълните, които пълзяха безкрайно към брега. Колко още трябва да стоим тук? — попита момчето.

Не дълго.

Дали има хора на лодката, татко?

Не мисля.

Те нямаше да могат да стоят прави.

Да, така е. Виждаш ли някакви следи?

Не.

Нека просто да почакаме малко.

Студено ми е.

Вървяха по извития като полумесец бряг, придържайки се към по-твърдия пясък под ивицата с изхвърлените от прилива боклуци. Спряха се, чувайки пърпоренето на дрехите си под напора на вятъра. Стъклени рибарски шамандури, покрити със сива кора. Кости от морски птици. По брега вървеше безкрайна плетеница от морски водорасли и останки от милиони риби, която се простираше, докъдето поглед стига, като графика на смъртта. Една огромна солена гробница. Лишена от смисъл. Лишена от смисъл.

От края на тази ивица до платноходката имаше около трийсетина метра водно пространство. Те стояха и гледаха към яхтата. Дълга около двайсет метра, без всякакви съоръжения на палубата, килната настрани, на дълбочина около три и половина метра. Това беше съд с две мачти, но и двете бяха прекършени близо до основата им на палубата. Останали бяха единствено месинговите обтежки за платната, част от перилата по края и стоманеният обръч на руля, който стърчеше при кърмата. Мъжът се обърна и се загледа към брега и дюните отвъд него. Сетне подаде пистолета на момчето, седна в пясъка и започна да си развързва връзките на обувките.

Какво ще правиш, татко?

Ще огледам.

Може ли да дойда с теб?

Не. Искам да останеш тук на брега.

Искам да дойда с теб.

Трябва да останеш тук на пост. И освен това водата е дълбока.

Ще мога ли да те виждам?

Да. Ще те държа под око. За да съм сигурен, че всичко е наред.

Искам да дойда с теб.

Мъжът го погледна. Не може, каза той. Вятърът ще отнесе дрехите ни. Някой трябва да се грижи за нещата ни.

Сгъна всичко на купчина. Боже, какъв студ! Наведе се и целуна момчето по челото. Недей да се тревожиш, каза той. Просто бъди нащрек. Нагази гол в морето, спря се и се обля с вода. Сетне продължи да напредва бавно, разплисквайки водата, и се гмурна с главата напред.

Преплува разстоянието по протежение на стоманения корпус, обърна се и се задържа във водата, задъхан от студ. По средата на яхтата перилата бяха почти над водата и той се изтегли нагоре към прикрепената към ахтерщевена 12 12 Ахтерщевен — долната кърмова част на морски съд. — Б.ред. напречна греда. Стоманата на корпуса беше сива и проядена от солта, но въпреки това изтърканите позлатени букви все още се четяха. „Пахаро де Есперанца“. Тенерифе. Имаше две железни греди за спускане на спасителна лодка, но самата лодка я нямаше. Хвана се здраво за перилата и след още известно усилие беше на борда. Обърна се и приклекна, треперейки, върху наклонената дървена палуба. Парчета от скъсани стоманени въжета висяха от винтовите обтегачи. По дъските на местата, откъдето бяха откъртени различни съоръжения, имаше раздробени дупки. Някаква ужасна сила беше помела палубата. Той махна на момчето, но то не му махна в отговор.