Кормак Маккарти - Пътят

В кухнята имаше прибори, тигани и рисуван порцелан. Килер, чиято врата се затвори тихо зад тях. Под, застлан с керамични плочки, и редици от лавици с няколко десетки буркани. Той пристъпи напред, взе един от тях и духна натрупалия се върху него прах. Зелен фасул. Нарязани на ивици червени чушки. Домати. Царевица. Пресни картофи. Бамя. Мъжът бършеше праха от капачките и проверяваше дали са здраво затворени. Бързо се стъмваше. Отнесе два буркана до прозореца, вдигна ги и ги завъртя, за да ги разгледа по-добре. Погледна момчето. Може да са развалени, каза той. Ще трябва да ги сготвим много добре. Как мислиш?

Не знам.

Какво искаш да направим?

Ти ще решиш.

И двамата трябва да решим.

Мислиш ли, че стават за ядене?

Мисля, че ако ги сготвим добре, няма да има проблем.

Добре. А защо според теб никой не ги е изял? Мисля, че никой не ги е намерил. Къщата не се вижда от пътя.

Ние я видяхме.

Ти я видя.

Момчето разглеждаше бурканите.

Какво мислиш? — попита мъжът.

Май нямаме избор.

Мисля, че си прав. Хайде да съберем малко дърва, преди да стане съвсем тъмно.

Пренесоха няколко наръча мъртви клони, минавайки по задното стълбище, през кухнята и оттам в гостната. Начупиха ги и ги натрупаха на камара в камината. Мъжът запали огъня и димът се заизвива покрай боядисаните дървени трегери, стигна до тавана и сетне тръгна обратно надолу. Раздуха пламъка с едно списание и скоро коминът започна да тегли. Огънят се разпали, огрявайки стените, тавана и безбройните многостенни висулки на стъкления полилей. Сиянието освети тъмнеещия прозорец, очертавайки силуета на момчето, което приличаше на закачулен трол, дошъл от нощта. То като че ли беше зашеметено от топлината. Мъжът дръпна покривката от дългата викторианска маса, изтупа я и я постла пред огнището. Сложи детето да седне и събу обувките му, издърпвайки ги от мръсните парцали, с които краката му бяха увити. Всичко е наред, прошепна той. Всичко е наред.

Намери свещи в едно чекмедже в кухнята, запали две от тях, покапа малко восък върху плота и ги закрепи изправени. Излезе навън, донесе още дърва и ги сложи на купчина до камината. Момчето не беше помръднало. В кухнята имаше тенджери и тигани, той избърса един от съдовете, сложи го на плота и се опита да отвори един от бурканите, но не можа. Понесе един буркан със зелен фасул и един с картофи към входната врата и на светлината на свещ, сложена в чаша, коленичи и постави първия буркан наклонен между вратата и касата и го притисна с вратата. Сетне седна на пода във фоайето, промуши крака си откъм външната страна на вратата, притисна с нея капачката и завъртя буркана с две ръце. Нащърбената капачка обаче също се завъртя и остърга боята на вратата. Засили натиска върху капачката, придърпвайки вратата към себе си, и опита отново. В първия момент капачката се приплъзна, но после спря. Продължи да върти бавно буркана в ръцете си, след това го дръпна от касата, разви капачката и го сложи на пода. Направи същото с втория буркан, сетне стана, взе и двата и ги отнесе в кухнята, държейки в ръка чашата със свещта, която се клатушкаше и пращеше. Опита се да избута капачките с палец, но бяха все още твърде стегнати. Помисли си, че това е добър знак. Сложи края на капачката на ръба на плота и удари буркана отгоре с юмрук, при което капачката подскочи и падна на пода. Поднесе буркана към носа си. Миришеше добре. Изсипа зеления фасул и картофите в една тенджера, отнесе я в трапезарията и я сложи на огъня.

Ядяха бавно от купи от китайски порцелан, седнали на срещуположните краища на масата, с една-единствена запалена свещ между тях. Пистолетът също беше на масата под ръка като допълнителен прибор за хранене. Затоплящата се къща скърцаше и простенваше. Като същество, събудено след дълъг зимен сън. Момчето клюмна над купата си и лъжицата му издрънча на пода. Мъжът го взе на ръце, понесе го към огнището, сложи го в завивките и хвърли отгоре му няколко одеала. Сетне вероятно се беше върнал на масата, защото когато се събуди, лежеше върху нея, заровил лице в скръстените си ръце. В стаята беше станало студено, а отвън се чуваше воят на вятъра. Свещта беше догоряла, а от огъня бяха останали само въглени. Мъжът стана, стъкми отново огъня, седна до момчето, придърпа одеалата върху него и приглади мръсната му сплъстена коса. Мисля, че те може би ни наблюдават, каза той. Нащрек са за нещо, което дори смъртта не може да отмени, и ако не го видят, ще ни обърнат гръб и няма повече да се върнат.