Кормак Маккарти - Пътят

Дълги дни. Открити пространства и пепел, навята върху пътя. Момчето седеше през нощта до огъня с парчетата от картата върху коленете си. Беше научило имената на градовете и реките наизуст и всеки ден измерваше изминатото разстояние.

Започнаха да ядат по-пестеливо. Останала им беше съвсем малко храна. Момчето стоеше на пътя и държеше картата. Ослушваха се, но не чуваха нищо. Въпреки това въздухът беше някак различен. И след един пореден завой на пътя те го видяха. Спряха се и за да чуват по-добре, свалиха качулките на връхните си дрехи, усещайки соления източен вятър в косите си. Там в далечината беше сивият бряг с монотонните оловни гребени и глухия звук на прибоя. Безутешно чуждоземно море, което се разбиваше в бреговете на един нечуван свят. В плитчините се виждаше танкер, килнал се на една страна. Отвъд тях беше океанът — огромен, студен и подвижен, подобен на бавно издигащ се контейнер с шлака. По протежение на брега имаше безкрайна сива ивица от пепел. Мъжът погледна момчето. Видя разочарованието на лицето му. Съжалявам, че не е синьо, каза той. Няма нищо, каза момчето.

Час по-късно седяха на брега и се взираха в стената от черна мъгла на хоризонта. Бяха заровили пети в пясъка и гледаха как студеното море се плиска в краката им. Равнодушно. Пусто. Без птици. Мъжът беше оставил количката сред орловата папрат отвъд дюните и сега се бяха наметнали с две одеала, седнали на завет зад един голям, изхвърлен от вълните пън. Останаха там дълго. Бразда от ситни кости, разпилени сред водораслите и плавеите. Малко по-надолу — избелелият от солта скелет може би на домашно животно. Петна от сива сол по скалите. Задуха вятър и разпиля сухите шушулки над пясъка, сетне замря и отново задуха.

Мислиш ли, че някъде там може да има кораби?

Едва ли.

Хората на тях не биха могли да виждат много надалече.

Да, така е.

Какво има от другата страна.

Нищо.

Все пак трябва да има нещо.

Може би има баща с малкото си момче и те седят на брега.

Това би било хубаво.

Да. Би било хубаво.

И може би те също носят огъня?

Да. Може би.

Но ние не знаем това.

Така е.

Затова трябва да бъдем бдителни.

Трябва да бъде бдителни. Да.

Колко дълго можем да останем тук?

Не знам. Нямаме много храна.

Знам.

Харесва ли ти?

Да.

На мен също.

Може ли да отида да поплувам?

Да поплуваш?

Да.

Ще замръзнеш от студ.

Знам.

Наистина ще ти бъде много студено. Повече, отколкото си мислиш.

Няма нищо.

Не искам да се налага да идвам след теб.

Значи смяташ, че не трябва да влизам във водата.

Можеш да влезеш.

Но смяташ, че не трябва да го правя.

Не. Смятам, че трябва да влезеш.

Наистина ли?

Да. Наистина.

Добре.

Момчето се изправи, а одеалото се свлече на пясъка. Сетне свали якето си, събу обувките и се съблече. Стоеше голо, обгърнало тялото си с ръце, танцувайки. След това се затича към брега. Беше толкова бяло. Изпъкналите прешлени по гръбначния му стълб. Остри лопатки, които се движеха като трион под светлата кожа. То тичаше голо, подскачаше и крещеше към вълните, които се стоварваха бавно една подир друга.

Когато момчето излезе от водата, беше посиняло от студ и зъбите му тракаха. Мъжът тръгна да го посрещне, зави го с едно одеало и го прегърна, докато спря да трепери и да диша тежко. Но когато го погледна, момчето плачеше. Какво има? — попита той. Няма нищо. Не, кажи ми. Нищо. Няма нищо.

Щом се стъмни, си накладоха огън до големия дънер и ядоха зелен фасул, бамя и последните консервирани картофи. Плодовете отдавна бяха свършили. Пиха чай, седяха до огъня и заспаха, заслушани в звука на прибоя. Дългото потръпване и грохотът на разбиващите се вълни. През нощта мъжът стана, тръгна към брега и се спря там, наметнат с одеало. Тъмно. Вкус на сол по устните му. Чакаше… След това глухият тътен надолу по протежение на брега. Бълбукащият съскащ звук на водата, която се разливаше върху пясъка и сетне отново се отдръпваше. Помисли си, че там някъде може да има кораби-мъртъвци, които се носят с провиснали парцаливи платна. Или живот в дълбините. Гигантска сепия, която се оттласква от дъното на океана в студения мрак. Сновяща като нощен влак, с очи големи колкото чинии. И може би отвъд тези забулени водни талази по мъртвия сив пясък бродеше друг мъж с друго момче. Те спяха отвъд морето на един друг бряг сред горчивата пепел или стояха в парцаливите си дрехи под същото безразлично слънце.

В една такава нощ се беше събудил от потракването на морските раци по тенджерата, в която вечерта беше сложил пържолите. Въглените в изгасналия огън пулсираха със слабо сияние под напора на крайбрежния вятър. Лежейки под безброй звезди. Черният хоризонт на морето. През онази нощ той стана, направи няколко крачки и се спря бос в пясъка, гледайки как бледите вълни се носят към брега, сетне се разбиват с грохот и отново потъмняват. Когато се върна при огъня, коленичи, погали косата й, докато спеше, и си каза, че ако той беше Бог, би направил света точно такъв и никакъв друг.