Кормак Маккарти - Пътят

Когато се върна на палубата и погледна към брега, момчето го нямаше. За момент изпадна в паника, но сетне го видя да върви по пясъка с наведена надолу глава. Пистолетът все още висеше в ръката му. Докато стоеше там, усети корпусът на яхтата да се повдига и сетне да се плъзва надолу. Съвсем леко. Приливът идваше и вълните вече се плискаха в скалните блокове на вълнолома. Обърна се и тръгна отново към кабината.

Върна се с две навити в кръг найлонови въжета от чекмеджето зад руля, измери диаметъра с педи и го умножи по броя на намотките. Петнайсет метра въже. Окачи ги на една обтежка, прикрепена към сивата палуба от тиково дърво и се върна в кабината. Събра всичко и го струпа до масата. В долапа на камбуза имаше няколко пластмасови туби за вода, но всички, с изключение на една, бяха празни. Взе една от тях, видя пукнатината, през която бе изтекла водата, и предположи, че е замръзнала по време на някое от безцелните пътешествия на яхтата. Вероятно няколко пъти. Посегна към наполовина пълната туба, разви капачката й, подуши водата, вдигна я с две ръце и пи. Сетне пи отново.

Консервните кутии, които се търкаляха по пода на камбуза, изглеждаха негодни за употреба, а дори и тези в долапа бяха доста ръждясали и зловещо изкорубени. Надписите и думите на испански, които бяха написани върху тях с черен маркер, бяха изтрити. Не знаеше значението на някои от тях. Започна да премята кутиите в ръцете си, сортирайки ги по големина и накрая ги нареди върху малкия хладилник в камбуза. Предполагаше, че в трюма има щайги с храна, но тя едва ли щеше да става за ядене. При всяко положение мястото в количката им беше ограничено. Хрумна му, че приема прекалено безразлично късмета, на който се беше натъкнал тук, но си каза нещо, което си беше казвал и преди. Че късметът може би не е чак толкова хубаво нещо. Малко бяха нощите, през които, лежейки в мрака, да не бе завиждал на мъртвите.

Намери една метална кутия със зехтин и още няколко с мляко. Ръждясала метална кутийка с чай. Пластмасов контейнер с някаква храна, която не можа да разпознае. Наполовина празна кутия с кафе. Прерови методично лавиците в долапа, избирайки какво да вземе и какво да остави. След като отнесе всичко в салона, струпвайки го до стълбите, той се върна в камбуза, отвори кутията с инструменти и се зае да демонтира една от дюзите на малката готварска печка. Откачи плетения маркуч, свали алуминиевите звезди от дюзите и пъхна една от тях в джоба на якето си. Разхлаби дюзите с гаечен ключ. Сетне ги откачи, стегна единия край на маркуча към куплунга на едната от дюзите, а другия му край към газовата бутилка, и я отнесе в салона. Най-накрая си направи вързоп от мушамата, в която бяха завити някакви консерви с плодове и зеленчуци, върза го с връв, съблече дрехите си и ги пъхна сред останалите неща, които беше избрал, качи се по стълбите и излезе гол на палубата, прехвърли се през парапета, държейки здраво вързопа, и скочи в ледено студената сива морска вода.

Излезе на брега, докато гаснеше последната светлина на деня, пусна вързопа на пясъка, бръсна водата от ръцете и гърдите си и тръгна към дрехите. Момчето го следваше. Разпитваше го защо рамото му е потъмняло и синьо. Всичко е наред, каза мъжът. Не ме боли. Сдобихме се с много неща. Почакай да видиш.

Вървяха бързо по брега под залязващото слънце. Ами ако морето отнесе лодката? — каза момчето.

Няма да я отнесе.

Но би могло.

Не, няма да я отнесе. Хайде. Гладен ли си?

Да.

Тази вечер ще хапнем добре. Но трябва да побързаме.

Аз бързам, татко.

И освен това може да вали.

Откъде знаеш?

Усещам го по миризмата във въздуха.

И как мирише той?

На влажна пепел. Хайде.

Мъжът се спря. Къде е пистолетът? — попита той.

Момчето замръзна на мястото си. Изглеждаше ужасено.

Боже, каза мъжът. Погледна назад към брега.

Яхтата вече се беше скрила от погледа им. Мъжът се обърна към момчето. То беше обгърнало главата си с ръце и всеки момент щеше да се разплаче. Съжалявам, каза детето. Много съжалявам.

Той остави брезентовия вързоп с консервите. Трябва да се върнем.

Съжалявам, татко.

Няма нищо. Ще го намерим.

Момчето стоеше с отпуснати рамене. Беше започнало да хълца. Мъжът коленичи и го прегърна. Няма нищо, каза той. Аз съм този, който трябваше да се погрижи пистолетът да е под ръка, и не го направих. Забравих.

Съжалявам, татко.

Хайде. Ще се оправим. Всичко е наред.

Пистолетът лежеше, където детето го беше оставило в пясъка. Мъжът го взе, тръсна го, сетне седна, извади шпилката на барабана и я подаде на момчето. Дръж това, каза той.