Кормак Маккарти - Пътят

Наред ли му е всичко, татко?

Разбира се.

Мъжът търкулна барабана върху дланта си, духна пясъка от него и го подаде на момчето. После издуха пясъка и от гнездото на барабана и от цевта, взе частите от момчето, сложи ги на мястото им, запъна ударника на пистолета, отпусна го и пак го дръпна. Завъртя барабана, така че истинският куршум да дойде най-горе, отпусна ударника, прибра пистолета в якето си и стана. Всичко е наред, каза той. Хайде.

Ще ни застигне ли мракът?

Не знам.

Сигурно ще ни застигне, нали?

Хайде. Ще побързаме.

Мракът наистина ги изпревари. Когато стигнаха старата пътека при носа, беше вече прекалено тъмно и не се виждаше нищо. Стояха под напора на вятъра, който духаше от морето, тревата свистеше покрай тях, а момчето се държеше за ръката му. Трябва да продължим да вървим, каза мъжът. Хайде.

Нищо не виждам.

Знам. Ще напредваме крачка по крачка.

Добре.

Не ме пускай.

Добре.

Каквото и да става.

Каквото и да става.

Пристъпваха в непрогледния мрак като слепци. Мъжът държеше ръката си протегната напред, макар че нямаше в какво да се блъсне в тази солена пустош. Прибоят се чуваше по-слабо, но той се ориентираше по вятъра и след като бяха вървели близо час, излязоха от обраслата с трева и морски овес ивица и се спряха сред сухия пясък в горната част на брега. Вятърът беше по-студен. Мъжът дръпна момчето от другата си страна, така че да бъде по на завет и в същия миг брегът изведнъж изплува, потръпвайки, от мрака и изчезна отново.

Какво беше това, татко?

Нищо. Светкавица. Хайде.

Той прехвърли вързопа през рамо и хвана момчето за ръка. Вървяха, повдигайки високо крака като коне на парад, за да избегнат изхвърлените от морето дървета и коренища. Странната сива светлина отново се разля над брега. Далечен тътен на гръмотевица, който заглъхна в тъмнината. Мисля, че видях следите ни, каза той.

Значи вървим в правилната посока.

Да. Така мисля.

Много ми е студено, татко.

Знам. Да се молим да има още светкавици.

Продължиха да вървят. Когато отново проблесна светкавица, мъжът видя, че момчето се е привело напред и си шепне нещо. Опита се да намери следите им, но не можа. Вятърът се беше засилил още повече и вече чакаше първите капки дъжд. Ако дъждовната буря ги застигнеше през нощта на брега, щяха да имат проблем. Извърнаха глави настрани, за да се скрият от вятъра, придържайки качулките си с ръце. Пясъкът свистеше в краката им и се носеше в тъмнината. Тътен на гръмотевица недалеч от брега. Дъждът дойде от океана, падаше силно и косо, жилейки лицата ми. Той притисна момчето до себе си.

Стояха под пороя. Близо ли бяха до лагера си? Мъжът изчака следващата светкавица, за да се ориентира, но тя се оказа твърде слаба. След още две светкавици разбра, че бурята бе заличила следите им. Вървяха бавно по пясъка в горната част на брега с надеждата да видят големия дънер, до който бяха лагерували. Скоро светкавиците спряха напълно. Сетне вятърът смени посоката си и мъжът чу някакво далечно тихо барабанене. Спря се. Слушай, каза той.

Какво е това?

Слушай.

Не чувам нищо.

Хайде.

Какво е това, татко?

Брезентът. Това е дъждът, който барабани по брезента.

Продължиха да вървят, препъвайки се в пясъка и клоните по крайбрежната ивица. Скоро намериха лагера си, мъжът коленичи, остави вързопа на земята, потърси опипом камъните, с които беше затиснал брезента и ги бутна настрани. Повдигна брезента, дръпна го над главите им и използва камъните, за да затисне краищата му. Накара момчето да съблече връхната си дреха и зави себе си и него с одеалата, докато дъждът барабанеше по мушамата. Съблече канадката, притисна момчето до себе си и скоро двамата заспаха.

През нощта дъждът спря и когато мъжът се събуди, остана да лежи заслушан. Тежкият грохот на прибоя беше замрял с отслабването на вятъра. С първата сива светлина на деня той стана и тръгна надолу по брега. Бурята бе застлала плажа с безброй боклуци и предмети и докато вървеше, се оглеждаше за нещо полезно. В плитчините оттатък вълнолома сред плавеите се издигаше и спускаше древен труп. Искаше му се да може да го скрие от момчето, но то беше право. Какво имаше да крие? Когато се върна, детето беше будно, седеше на пясъка и го гледаше, наметнато с одеалата. Беше проснало мокрите им якета върху мъртвите бурени да изсъхнат. Мъжът седна до него и двамата останаха загледани в оловното море, което се издигаше и спускаше отвъд пенестите гребени на вълните.