Кормак Маккарти - Пътят

Нищо.

Кажи ми.

Мисля, че някой ни преследва.

И на мен така ми се струва.

И на теб така ти се струва?

Да. Точно това си мислех, че ще ми кажеш. Какво искаш да направим?

Не знам.

А какво мислиш?

Нека просто да продължим. Но трябва да скрием боклука си.

Защото ще си помислят, че имаме много храна?

Да.

И ще се опитат да ни убият.

Няма да ни убият.

Но могат да се опитат.

Но няма да успеят.

Добре.

Мисля, че трябва да се скрием в бурените. За да видим кои са.

И колко са.

Да, и колко са.

Добре.

Ако успеем да минем през реката, ще се изкачим на онези скали отсреща и оттам ще виждаме пътя отвисоко.

Добре.

Станаха и струпаха одеалата върху количката. Вземи консервните кутии, каза мъжът.

Дългият сумрак вече беше напреднал, когато пътят стигна до реката. Минаха по моста и тръгнаха с количката през гората, търсейки място, където да я оставят, така че да не се вижда. По едно време се спряха и погледнаха назад към пътя в падащия здрач.

Ами ако я избутаме долу под моста?

А ако те слязат долу за вода?

Колко далече са според теб?

Не знам.

Стъмва се.

Знам.

Ами ако отминат в тъмното?

Просто трябва да намерим място, откъдето да наблюдаваме. Не е толкова тъмно още.

Скриха количката и се заизкачваха с одеалата си нагоре по склона между скалите. Избраха си място, откъдето пътят се виждаше между дърветата, може би на около половин миля разстояние. Бяха заслонени от вятъра и се завиха с одеалата, като ту единият, ту другият наблюдаваше пътя, но не след дълго момчето заспа. Той самият се беше унесъл, когато една фигура се появи в горната част на пътя. Сетне още две. А после и четвърта. Спряха се и се скупчиха. След това продължиха. Едва-едва ги различаваше в дълбокия сумрак. Помисли си, че скоро може да спрат и съжали, че не е избрал по-отдалечено място от пътя. Ако решаха да спрат на пътя, щяха да прекарат дълга студена нощ. Спуснаха се надолу по пътя и тръгнаха по моста. Трима мъже и една жена. Жената вървеше с поклащаща се походка и когато наближи, видя, че е бременна. Мъжете носеха раници на гърбовете си, а жената платнен куфар. Всички имаха неописуемо окаян вид. От устите им излизаше лека пара. Минаха по моста, продължиха надолу по пътя и изчезнаха един по един в чакащия мрак.

Нощта тъй или иначе беше дълга. Когато стана достатъчно светло, за да се вижда, той се обу, стана, наметна се с едно от одеалата, пристъпи напред и погледна надолу към пътя. Гола гора с цвят на метал и полето отвъд нея. Все още се виждаха смътно изкривените очертания на стари селскостопански сгради. Вероятно бяха складирали там памук. Момчето още спеше. Той отиде долу при количката, взе картата, бутилката с вода и една консерва с плодове от оскъдните им запаси, сетне се върна обратно, седна на одеалата и се зае да изучава картата.

Винаги си мислиш, че сме изминали повече път, отколкото в действителност.

Той дръпна пръста си малко назад. Тогава тук.

Още по-назад.

Тук?

Добре.

Мъжът сгъна омекналите прогнили страници.

Те седяха и гледаха между дърветата към пътя.

Мислиш ли, че твоите деди гледат отгоре? И че претеглят делата ти в своята голяма счетоводна книга? Но спрямо какво? Няма никаква книга и дедите ти лежат мъртви в земята.

Боровете постепенно отстъпваха място на дъбовете. Магнолии. Дърветата бяха мъртви като всичко останало. Взе едно от плътните листа, стри го на прах и го остави да се посипе между пръстите му.

Рано на следващия ден бяха на пътя. Не бяха вървели дълго, когато момчето го дръпна за ръкава и спряха. Тънка струйка дим се издигаше над гората пред тях. Стояха и гледаха натам безмълвно.

Какво ще правим, татко?

Може би трябва да хвърлим един поглед.

Нека просто да продължим.

А ако и те отиват в същата посока?

Е? — каза момчето.

Тогава ще бъдат зад гърба ни. Бих искал да знам кои са. Ами ако имат цяла армия?

Това е съвсем малък огън.

Защо просто не почакаме?

Не можем да чакаме. Нямаме почти никаква храна. Трябва да продължим.

Оставиха количката в гората и провериха патроните в барабана. Дървените и истинския. Стояха и се ослушваха. Димът се издигаше вертикално в неподвижния въздух. Никакъв звук. Листата бяха омекнали от скорошните дъждове и не вдигаха шум при ходене. Мъжът се обърна и погледна момчето. На малкото мръсно лице беше изписан страх. Движеха се в широк кръг около огъня, като момчето го държеше за ръката. Той приклекна, прегърна детето с едната си ръка и дълго време се ослушваха. Мисля, че са си тръгнали, прошепна мъжът.