Кормак Маккарти - Пътят

Какво?

Мисля, че ги няма. Но ако са още там, може да имат човек на пост.

Това може да е капан, татко.

Добре. Да почакаме малко.

Чакаха. Виждаха пушека между дърветата. Беше се появил вятър, който раздвижи острия връх на дима и те го усетиха в ноздрите си. Миришеше на готвена храна. Да заобиколим, каза мъжът.

Може ли да те държа за ръката?

Разбира се, че може.

От гората бяха останали само обгорели стволове. Не се виждаше нищо друго. Мисля, че ни видяха, каза мъжът. Мисля, че ни видяха и избягаха. Забелязали са, че имаме пистолет. И са изоставили храната си.

Да.

Да погледнем по-отблизо.

Страх ме е, татко.

Тук няма никой. Всичко е наред.

Когато навлязоха в малкото сечище, момчето го стискаше за ръката. Бяха си взели всичко, с изключение на нещо черно, което беше набучено на шиш над въглените. Той оглеждаше периметъра, когато момчето изведнъж се обърна и зарови лице в гърдите му. Мъжът се огледа бързо, за да разбере какво се е случило. Какво има? — каза той. Какво има? Момчето завъртя глава. О, татко! — каза то. Мъжът се обърна и погледна към огъня. Синът му беше видял едно овъглено човешко бебе, обезглавено, изкормено и чернеещо на шиша. Наведе се, взе момчето на ръце и тръгна към пътя, притискайки го към себе си. Съжалявам, прошепна той. Съжалявам.

Не знаеше дали някога щеше да му проговори отново. Лагеруваха до една река и той седеше край огъня, заслушан във водата, която течеше в тъмното. Мястото не беше безопасно, защото шумът на реката маскираше всичко останало, но нарочно реши да направят лагера си тук, защото смяташе, че по този начин ще поободри момчето. Изядоха последните си провизии и той се зае да изучава картата. Измери пътя с парче канап, погледна го и сетне отново го измери. До брега имаше още много път. Не знаеше какво ще намерят, когато стигнеха там. Събра парчетата от картата, сложи ги в найлоновата торба и остана да седи, загледан във въглените.

На другия ден прекосиха реката по един тесен железен мост и навлязоха в някакъв град със старовремска мелница. Претърсиха няколко дървени къщи, но не намериха нищо. Един мъж седеше на веранда в работнически гащеризон, мъртъв от години. Приличаше на сламен човек, сложен там в чест на някакъв празник. Вървяха покрай дългата тъмна стена на мелницата, чийто прозорци бяха зазидани с тухли. Фината черна пепел се носеше по улицата пред тях.

Край пътя бяха разпилени различни вещи. Електрически уреди, покъщнина, инструменти. Неща, изоставени много отдавна от бежанци на път към тяхната индивидуална и колективна смърт. Само преди година момчето понякога взимаше нещо от земята и го носеше със себе си известно време, но вече не правеше така. Седяха, почиваха и пиеха последната си прясна вода. Оставиха празната пластмасова туба на пътя. Момчето каза: Ако бяхме намерили онова малко бебе, можехме да го вземем с нас.

Да, можехме.

А те къде са го намерили.

Мъжът не отговори.

Възможно ли е да има друг човек някъде?

Не знам. Но е възможно.

Съжалявам за онова, което казах за онези хора.

Кои хора?

Онези изгорелите. Които бяха залепнали в асфалта.

Не помня да си казал нещо лошо за тях.

Не беше лошо. Можем ли да продължим сега?

Добре. Искаш ли да се повозиш в количката.

Няма нужда.

Защо не се повозиш малко?

Не искам. Всичко е наред.

Мочурлива вода в равнината. Неподвижни сиви блата край пътя. Реки, виещи се като оловни серпентини през пустите полета. Те продължаваха да вървят. Пред тях пътят се спускаше надолу към падина, обрасла с гъста тръстика. Мисля, че там има мост, каза мъжът. И вероятно малка река.

Ще можем ли да пием от водата.

Нямаме избор.

Нали няма да ни стане лошо от нея.

Не мисля. Но реката може да е пресъхнала.

Може ли да вървя напред?

Да. Разбира се, че може.

Момчето се спусна надолу по пътя. Не беше го виждал да тича от много време. Стърчащи лакти, прекалено големи маратонки, които хлопаха при бягане. Мъжът спря и се огледа, хапейки долната си устна.

Водата почти не помръдваше, но все пак като че ли се движеше бавно покрай бетонната колона под пътя. Изплю се, за да се убеди, че е така. Взе един парцал и един пластмасов буркан от количката, уви парцала около гърлото на буркана и го потопи във водата, наблюдавайки как се пълни. Сетне вдигна капещия съд към светлината. Водата не изглеждаше толкова зле. Махна парцала и подаде буркана на момчето. Пий, каза той. Момчето пи и му го върна.

Пий още.

Пийни и ти, татко.