Кормак Маккарти - Пътят

Нямаше никакъв начин да разбере дали са успели да запалят камиона отново. Нямаше как да предположи колко време биха решили да ги чакат в засада. Свали раницата от рамото си, седна на земята и я отвори.

Трябва да хапнем, каза мъжът. Гладен ли си?

Момчето поклати глава.

Не. Разбира се, че не. Той извади пластмасовата бутилка с вода, разви капачката й и я подаде на момчето, което я пое и пи от нея. Свали бутилката от устата си, пое си дъх, седна на пътя, кръстоса крака и пи отново. Сетне върна бутилката на мъжа, който също отпи, зави капачката и започна да тършува из раницата. Ядоха консерва с бял боб, която си подаваха един на друг, и накрая той хвърли празната кутия сред дърветата. След това отново потеглиха по пътя.

Хората с камиона бяха лагерували на самия път. Бяха напалили огъня си там и в разтопения асфалт лежаха овъглени цепеници заедно с пепел и кости. Мъжът клекна и задържа ръката си над асфалта. Все още се усещаше лека топлина. Изправи се и погледна надолу по пътя. Сетне взе момчето със себе си и навлязоха в гората. Искам да ме чакаш тук, каза той. Няма да бъда далече. Ще те чуя, ако извикаш.

Искам да дойда с теб, каза момчето. То сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Не. Ще ме чакаш тук.

Моля те, татко.

Престани. Трябва да правиш каквото ти казвам. Вземи пистолета.

Не го искам.

Не съм те питал дали го искаш. Просто го вземи.

Той тръгна през гората към мястото, където бяха оставили количката си. Тя все още лежеше там, но беше плячкосана. Малкото неща, които не бяха взели, бяха разпилени сред шумата. Няколко книги и играчките на детето. Мъжът изправи количката, сложи нещата на момчето в нея и я подкара към пътя. Сетне се върна обратно. Там нямаше нищо. Изсъхнала тъмна кръв сред листата. Раницата на момчето беше изчезнала. На няколко крачки по-нататък откри костите и кожата, които бяха затрупани с камъни. Малка купчина вътрешности. Побутна костите с върха на обувката си. Изглеждаха така, сякаш са били варени. Нямаше никакви следи от дрехи. Мракът отново се спускаше и вече беше много студено. Мъжът се обърна и тръгна към мястото, където бе оставил момчето. Коленичи, когато стигна при него, прегърна го и остана да стои така.

Избутаха количката през гората до стария път и я оставиха там. Сетне потеглиха на юг по пътя, бързайки да изпреварят нощта. Момчето беше толкова уморено, че се препъваше. Мъжът го взе, качи го на раменете си и продължиха. Когато стигнаха моста, светлината на деня беше почти угаснала. Той свали момчето на земята и двамата тръгнаха опипом покрай насипа. Когато стигнаха под моста, мъжът извади запалката си, щракна я и освети земята около тях с трепкащото пламъче. Пясък и речни камъни, измити от потока. Свали раницата си, прибра запалката и хвана момчето за раменете. Едва го виждаше в тъмнината. Искам да ме чакаш тук, каза той. Отивам за дърва. Трябва да накладем огън.

Страх ме е.

Знам. Но ще бъда наблизо и ще мога да те чувам. Затова ако се уплашиш много, повикай ме и аз ще дойда веднага.

Много ме е страх.

Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще се върна и когато запалим огъня, вече няма да те е страх. Не лягай. Ако легнеш, ще заспиш и когато те повикам, няма да ми отговориш и няма да мога да те намеря. Разбираш ли?

Момчето не отговори. Мъжът почти беше изгубил търпение, когато осъзна, че то кима в тъмното в знак, че го е разбрало. Добре, каза той. Добре.

Изкатери се по крайпътния насип и навлезе в гората, протегнал ръце пред себе си. Навсякъде по земята бяха разпилени мъртви клони. Подритвайки ги, мъжът ги събра на купчина и когато вече имаше цял наръч, се наведе и ги взе. Сетне извика момчето по име, то му отговори и му помогна да намери пътя към моста. Седяха в тъмното, докато режеше по-големите клони с ножа си, а по-малките чупеше с ръце. Извади запалката от джоба си и завъртя металното колелце с палеца си. Използваше бензин за запалката, който гореше с потрепващ синкав пламък. Наведе се, запали дребните съчки и остана да наблюдава как огънят се изкачва нагоре през плетеницата от клони. Сложи още дърва отгоре, духна леко в основата на малкия пламък и понамести клоните, така че да горят по-добре.

Още на два пъти отиде за дърва, като всеки път се връщаше с клони и съчки, които трупаше встрани. Виждаше огъня от известно разстояние, но не смяташе, че може да бъде видян от другия път. Под моста между камъните се мержелееше тъмна локва от застояла вода, върху която се беше оформила кора от лед. Спря се на моста и хвърли оттам последния наръч дърва. Дъхът му беше бял над заревото на огъня.