Кормак Маккарти - Пътят

На върха на хълма той се спря и втренчи поглед в града. Мракът се спускаше бързо. Мрак и студ. Метна двете сака на раменете на момчето върху якето и останалите му дрехи.

Много съм гладен, татко.

Знам.

Ще си намерим ли нещата?

Да, знам къде са.

Ами ако някой друг ги намери?

Няма да ги намерят.

Дано да е така.

Не се тревожи. Хайде.

Какво беше това?

Не чух нищо.

Слушай.

Не чувам нищо.

Те се ослушваха. Сетне в далечината се чу лай на куче. Мъжът се обърна и погледна към тъмнеещия град. Това е куче, каза той.

Куче?

Да.

Откъде е дошло?

Не знам.

Ние няма да го убием, нали, татко?

Не. Няма да го убием.

Мъжът погледна надолу към момчето, което трепереше под няколкото ката дрехи. Наведе се и го целуна по грапавото от песъчинки чело. Няма да му направим нищо, каза той. Обещавам.

Спаха в една кола под някакъв надлез, завити със саката и одеалото. В мрака и тишината той виждаше малки случайни светлини да пробягват върху мрежата на нощта. Всички горни етажи на сградите бяха тъмни. Там ще е трудно да се носи вода. Освен това някой може да те прогони с дим. Какво ли ядяха? Бог знае. Те седяха, завити с палтата си и гледаха през прозорците. Кои са те, татко?

Не знам.

Събуди се през нощта и остана да лежи, ослушвайки се. Не можеше да си спомни къде е. Тази мисъл го накара да се усмихне. Къде сме ние? — каза той.

Какво има, татко?

Нищо. Всичко е наред. Заспивай.

Ние ще се оправим, нали, татко?

Да, ще се оправим.

И нищо лошо няма да ни се случи.

Точно така.

Защото ние носим огъня.

Да. Защото ние носим огъня.

На сутринта валеше студен дъжд. Лееше се върху колата, въпреки че тя беше под надлеза, и танцуваше по пътя по-нататък. Те седяха и гледаха през водната пелена върху стъклото. Преди да отслабне дъждът, голяма част от деня вече беше минала. Оставиха палтото и одеалото на задната седалка и тръгнаха по пътя да претърсят и други къщи. Дървесен дим във влажния въздух. Никога повече не чуха кучето.

Намериха няколко кухненски съда и дрехи. Блуза. Найлон, който можеха да използват като мушама. Мъжът беше сигурен, че ги наблюдават, но не видя никого. В един килер се натъкнаха на чувал с царевично брашно, от който плъхове бяха яли дълго време. Той преся брашното с парче от мрежа за прозорци, махна шепата изсъхнали изпражнения, накладоха си огън на бетонната веранда на къщата, омесиха си питки и ги изпекоха на една тенекия. Накрая ги изядоха бавно една по една. Оставиха си само няколко, които мъжът зави в хартия и прибра в раницата си.

Момчето седеше на стълбите, когато видя нещо да се движи зад къщата от другата страна на пътя. Лице, което гледаше към него. Дете, горе-долу на неговите години, облечено в извънредно голямо за ръста му палто с навити ръкави. Момчето се изправи. Хукна по пътя, после по алеята. Там нямаше никого. Погледна към къщата, сетне се затича към дъното на двора през мъртвите бурени, стигайки до застоял черен поток. Върни се, извика то. Няма да те нараня. Стоеше там и плачеше, когато баща му дотича при него и го хвана за ръката.

Какво правиш? — просъска той. Какво правиш?

Там има едно малко момче, татко. Там има едно малко момче.

Няма никакво момче. Какви ги говориш?

Да, има. Аз го видях.

Казах ти да не мърдаш. Не ме ли чу? А сега трябва да тръгваме. Хайде.

Исках само да го видя, татко. Исках само да го видя.

Мъжът го хвана за ръката и двамата прекосиха двора. Детето не можеше да спре да плаче, но баща му така и не погледна назад. Хайде, каза той. Трябва да вървим.

Искам да го видя, татко.

Там няма никого. Искаш да умреш ли? Това ли искаш?

Не ме е грижа, каза момчето, хлипайки. Не ме е грижа.

Мъжът се спря. Клекна и го хвана за раменете. Извинявай, рече той. Не казвай това. Не трябва да казваш това.

Те се върнаха по мокрите улици при виадукта, където взеха палтата и одеалото от колата, и продължиха към издигнатата железопътна линия. Изкачиха се по насипа, пресякоха релсите, сетне навлязоха в гората, намериха количката си и се отправиха към магистралата.

Ами ако то си няма кой да се погрижи за него? — попита момчето. Ами ако си няма татко?

Там има хора. Просто се криеха.

Мъжът избута количката на пътя и се спря. Виждаше следите от камиона в мократа пепел, които макар и смътни и отмити, все пак бяха там. Стори му се, че долавя миризмата им. Момчето го дърпаше за палтото. Татко, каза то.

Какво?

Страх ме е за онова малко момче.

Знам. Но нищо няма да му се случи.