Кормак Маккарти - Пътят

Добре, каза мъжът. Да вървим.

Това беше познатото послание от всеки късен период от историята. Послание и предупреждение, каквото бе живата картина на убитите и погълнатите. Събуди се сутринта, завъртя се върху одеалото и погледна към пътя в посоката, откъдето бяха дошли — точно навреме, за да види между дърветата група хора, маршируващи в редици по четирима. Облечени във всевъзможни дрехи, те всички носеха на вратовете си червени шалове. Червени и оранжеви или толкова червени, колкото бяха успели да намерят. Мъжът сложи ръката си на главата на момчето. Шт, каза той.

Какво има, татко?

На пътя има хора. Дръж си главата долу. Не поглеждай.

От угасналия огън не се издигаше дим. Количката не се виждаше. Той се претърколи на земята и продължи да ги наблюдава, лежешком, над ръката си. Армия, обута в маратонки. Маршируваща. Носеха еднометрови тръби, чиито дръжки бяха увити с кожа. Ремъци на китките. Някои от тръбите бяха снабдени с вериги, в края на които имаше всевъзможни шипове и остри предмети. Дрънчаха и маршируваха с полюшваща се походка като играчки на пружина. Брадясали и с маски на лицата, през които излизаше топлият им дъх. Шт, каза той. Шт. Следващата фаланга беше въоръжена с копия и пики, украсени с пискюли и панделки. Дългите остриета бяха грубо изковани от ресори на камион. Момчето лежеше, заровило лице в ръцете си, ужасено. Непознатите преминаха в тежка стъпка на около трийсетина метра разстояние и земята леко потрепваше. Отзад се зададоха каруци с военна плячка, теглени от впрегнати роби, сетне жените — може би дузина на брой — някои от тях бременни, и най-накрая допълнителна група от педерасти, зле облечени, треперещи от студ, с кучешки нашийници и оковани един за друг. Всички отминаха. Мъжът и момчето лежаха и се ослушваха.

Отидоха ли си, татко?

Да, отидоха си.

Ти видя ли ги?

Да.

От лошите ли бяха?

Да, от лошите бяха.

Те бяха много, искам да кажа, лошите.

Да. Но си отидоха.

Мъжът и момчето станаха и се изтупаха. Стояха заслушани в тишината.

Къде отидоха те, татко?

Не знам. Придвижват се нанякъде. Това не е добър знак.

Защо не е добър знак?

Просто не е. Трябва да извадим картата и да я разгледаме.

Измъкнаха количката изпод храстите, с които я бяха покрили, мъжът я изправи, струпа одеалата и палтата в нея и потеглиха към пътя. Спряха и се загледаха към мястото, където парцаливата орда сякаш бе оставила след себе си остатъчен образ в обезпокоения въздух.

Следобед отново заваля сняг. Те стояха и гледаха как светлосивите снежинки падат от навъсения здрач. Сетне продължиха нататък. Върху тъмната повърхност на пътя се оформяше тънък слой киша. Момчето продължи да изостава и мъжът спря и го изчака. Стой до мен, каза той.

Но ти вървиш толкова бързо.

Ще вървя по-бавно.

Отново поеха по пътя.

Ти май пак не говориш.

Говоря.

Искаш ли да спрем?

Аз винаги искам да спрем.

Трябва да бъдем по-внимателни. Аз трябва да бъда по-внимателен.

Знам.

Ще поспрем. Какво ще кажеш?

Добре.

Трябва само да намерим добро място.

Добре.

Падащият сняг ги обгърна. Не се виждаше нищо встрани от пътя. Той кашляше, а момчето потръпваше. Бяха се наметнали с мушамата и бутаха пазарската количка през снега. Най-накрая мъжът спря. Момчето трепереше неконтролируемо.

Трябва да спрем, каза той.

Много е студено.

Знам.

Къде сме?

Питаш къде сме?

Да.

Не знам.

Ако видиш, че ще умрем, нали ще ми кажеш?

Не знам. Няма да умрем.

Оставиха количката преобърната настрани в едно поле с острица, мъжът взе одеалата и палтата, завити в найлона, и потеглиха. Дръж се за канадката ми, каза той. Не се пускай. Прекосиха полето, преминаха през оградата, като всеки придържеше телта надолу, така че да премине другият. Телта беше ледено студена и проскърцваше при скобите. Нощта падаше бързо. Продължиха. Стигнаха до една кедрова гора с мъртви черни дървета, които все пак бяха достатъчно нагъсто, за да задържат снега. Под всяко от тях имаше скъпоценен кръг от тъмна земя и изгнили кедрови иглички.

Настаниха се под едно дърво и струпаха одеалата и дрехите на земята. Мъжът наметна момчето с едно от одеалата и започна да нарива мъртвите иглички на купчина. Разчисти едно място в снега, така че огънят да не подпали дървото и тръгна да кърши клони от съседните кедри, изтръсквайки преди това снега от тях. Когато поднесе огънчето на запалката към сухите гнили съчки, те пламнаха веднага и той разбра, че огънят няма да изкара дълго. Погледна към момчето. Трябва да отида за още дърва, каза мъжът. Ще бъда в района. Става ли?