Кормак Маккарти - Пътят

Мъжът седеше на пясъка и преглеждаше съдържанието на раницата си. Бинокълът. Половинлитрова бутилка с бензин, почти пълна. Бутилка с вода. Клещи. Две лъжици. Нареди всичко в редица. Имаха също пет консерви с храна и той избра една с наденички и една с царевица, отвори ги с малка армейска отварачка за консерви и ги сложи в края на огъня, наблюдавайки как етикетите им обгарят и се свиват. Когато от царевицата започна да се издига пара, мъжът извади кутиите от огъня с клещи. Наведоха се над тях с лъжиците си и започнаха да се хранят бавно. Момчето клюмаше и заспиваше, както седеше.

След като се нахраниха, той заведе сина си при чакълестия бряг под моста, счупи тънкия лед с една пръчка и изми лицето и косата му. Водата беше толкова студена, че момчето се сепна и извика. Разместиха камъните в търсене на по-прясна вода и мъжът продължи да мие косата му, но най-накрая спря, защото детето вече стенеше от студ. Подсуши косата му с одеалото, клекнал там под светлината на огъня в сянката на моста, изпод който се виждаше редицата от дървета отвъд реката. Това е моето дете, каза си той. Измивам мозъка на мъртъв човек от косата му. Това ми е работата. Сетне го зави с одеалото и го отнесе при огъня.

Момчето се олюляваше и мъжът внимаваше да не се катурне в огъня. Оформи вдлъбнатина в пясъка, където детето щеше да спи, седна и разроши косата му на огъня, за да я подсуши. Всичко това приличаше на някакво древно помазване. Така да бъде. Събуди миналото. Там, където няма нищо, създай ритуали и дишай с тях.

Събуди се през нощта от студ, стана и хвърли още дърва в огъня. Очертанията на малките клони, горящи в бяло и оранжево сред въглените. Духна, за да разпали пламъците, сложи още дърва и седна с кръстосани крака, облегнат на каменната колона на моста. Тя беше иззидана от тежки каменни блокове, споени с хоросан. Над главата му се виждаше металът, покафенял от ръжда, нитовете, дървените траверси и напречните греди. Пясъкът под него беше топъл на пипане, но нощта отвъд периметъра на огъня беше ледено студена. Мъжът стана и домъкна още дърва под моста. За миг се спря и се ослуша. Момчето не помръдваше. Седна до него и погали светлата му сплъстена коса. Златен бокал, подходящ да приютиш в него един бог. Моля те, не ми казвай как свършва историята. Когато погледна отново към мрака отвъд моста, валеше сняг.

Бяха им останали само дребни дърва за огрев и огънят щеше да ги топли само още около час или малко повече. Мъжът домъкна останалите съчки изпод моста и започна да ги кърши, цепейки по-дебелите клони по дължина. Мислеше, че шумът ще събуди момчето, но това не се случи. Мокрите дърва съскаха в огъня, снегът продължаваше да вали. На сутринта щяха да видят дали по пътя има следи, или не. Онзи мъж беше първото човешко същество, освен момчето, с което бе разговарял от повече от година. Най-накрая беше срещнал ближен. Змийската пресметливост в онези студени подвижни очи. Сивите изгнили зъби. Лепкави от човешката плът по тях. Кой бе направил от света лъжа? До последната дума. Когато се събуди, снегът бе спрял и сипкавата зора очертаваше голите хълмове отвъд моста, черните дървета върху белия фон на снега. Той лежеше свит с ръце между коленете си. Сетне се надигна, разръчка огъня и сложи една консерва с цвекло във въглените. Момчето лежеше, сгушено на земята, и го наблюдаваше.

Снегът се беше посипал по дърветата и шумата и вече беше станал сив от пепелта. Отидоха до мястото, където бяха оставили количката, сложиха раницата в нея и се отправиха към пътя. Никакви следи. Стояха и се ослушваха в абсолютната тишина. Сетне потеглиха по пътя през сивата киша, детето вървеше малко встрани от него с ръце в джобовете.

През целия ден, докато пътуваха, момчето не обели нито дума. Следобед кишата се разтопи и до вечерта пътят изсъхна. Не спираха. Колко мили бяха вървели? Десет, дванайсет… Преди понякога по пътя играеха на квойтс 6 6 Игра, при която се подхвърлят метални пръстени, като целта е да бъдат уловени с пръчка. — Б.пр. с четири големи стоманени шайби, които бяха намерили в един железарски магазин, но те бяха изгубени заедно с всичко останало. През нощта лагеруваха в една клисура, където накладоха огъня си до една отвесна скала и изядоха последната консерва. Беше я оставил за най-накрая, защото това беше любимото ядене на момчето — свинско месо с боб. Гледаха как сосът клокочи бавно, сетне той извади консервата с клещите и ядоха мълчаливо. Мъжът изплакна празната кутия с вода, даде на момчето да пие от нея и това беше всичко. Трябваше да бъда по-внимателен, каза той.