Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Массаракш… — изсъска Максим, така почервенял и зъл Гай никога не го беше виждал. — Да, массаракш, да! Всичко е така, както казвате! А какво остава да се направи? Зад Синята Змия хората са превърнати в ходещи пънове.

— Правилно, правилно — каза Магьосника. — Друг е въпросът, че сам по себе си вашият план е несполучлив: варварите ще се разбият в кулите и ще отстъпят, а горките ни разузнавачи общо взето не са годни за нищо сериозно. Наистина, в рамките на същия план вие бихте могли да се свържете с Островната Империя например… Не става дума за това. Страхувам се, че вие изобщо сте закъснял, Мак! Само не мислете, че ви уговарям да се откажете. Аз виждам добре: вие сте сила, Максим. И вашата поява тук сама по себе си означава неизбежно нарушение на равновесието на силите върху повърхността на нашия мъничък свят. Действувайте. Само нека вашата съвест не ви пречи да мислите ясно и нека вашият разум не се стеснява да измести съвестта, когато е нужно. И още нещо ви съветвам да помните: не знам как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго време без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми — незабелязано или под благовиден предлог… Това е всичко, което исках да ви кажа.

Магьосника се изправи с неочаквана ловкост; птицата на рамото му приседна и разпери криле. Той се плъзна на късите си крака покрай стената и изчезна зад вратата. И почти веднага подир него един по един започнаха да се разотиват събралите се — с пъшкане, стонове, пухтене, нищо не разбрали от казаното, но явно доволни от това, че всичко ще си остане като преди, че Магьосника не разреши опасния замисъл, съжали ни Магьосника, значи, защити ни, и сега можем да си доживеем живота, нали пред нас е вечност — десетина години, че и повече може би. Последен изкуцука Бошку с празния си чайник и в стаята останаха само Гай и Мак с принц-херцога, а в ъгъла дълбоко спеше Хлебаря, изтощен от умствени усилия. В главата на Гай беше мътилка, в душата също. Само едно разбираше: „Нещастен мой живот: през първата му половина бях кукла, дърво в нечии ръце, а втората половина явно ще трябва да доживея като скитник без родина, без приятели, без утрешен ден…“

— Огорчен ли сте, Мак? — попита с виновен глас принц-херцогът.

— А, не, не особено — отзова се Максим. — По-скоро обратното, чувствувам облекчение. Магьосника е прав, моята съвест още не е готова за такива замисли. Навярно още ще трябва да побродя, да погледам. Да потренирам съвестта си… — той някак неприятно се засмя. — Какво можете да ми предложите, принц-херцог?

Старият принц-херцог с пъшкане се изправи и, разтривайки схванатите си хълбоци, тръгна из стаята.

— Първо, не ви съветвам да навлизате в пустинята — каза той. — И да има варвари там, и да няма, вие не можете да намерите нищо подходящо за вас. Може би си струва по съвета на Магьосника да установите контакт с островитяните, макар че, бог ми е свидетел, нямам представа как може да стане това. Навярно трябва да отидете до морето и да започнете оттам… ако островитяните също не са мит и ако… и ако изобщо поискат да разговарят с вас. Най-правилно ми се струва да се върнете обратно и да действувате сам. Спомнете си какво ви каза Магьосника — вие сте сила. И освен това сте прав: системата на кулите трябва да има Център. И властта над Севера е в ръцете на онзи, който владее този Център. Трябва добре да усвоите това.

— Страхувам се, че това не е за мен — бавно произнесе Максим. — Не мога още да кажа защо, но чувствувам, че не е за мен. Не искам да владея Центъра. В едно сте прав — аз нямам какво да правя нито тук, нито в пустинята. Пустинята е много далеч, а тук нямам на кого да се опра. Но ми предстои да науча още много: съществуват още Пандея, Хонти, съществуват планинските райони, съществува някъде Островната Империя… Чувал ли сте за белите подводници? Не? А аз съм чувал, и Гай също, и ние с него познаваме човек, който ги е виждал и се е сражавал с тях. Така че те умеят да се сражават… Е, добре… — Мак скочи. — Няма какво да се бавим. Благодаря ви, принц-херцог, вие ни помогнахте много. Да тръгваме, Гай!

Те излязоха на площада и спряха до полуразтопения паметник. Гай се оглеждаше с тъга. Наоколо в жежката мараня трептяха жълтите развалини, беше душно, смрадно, но вече не му се искаше да си отива оттук, от това страшно, но вече близко място, и отново да се влачи през горите, поверил себе си на волята на всички онези тъмни случайности, които причакват човека при всяка негова въздишка… Да можеше сега да се върне в стаичката си, да поиграе с плешивичката Танга, да й направи най-сетне обещаната свирка от изстреляна гилза, да не се скъпи, массаракш, да изгърми във въздуха един патрон за бедното момиченце…