Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Хубаво — съгласи се принц-херцогът. — Като искате по-кратко, така ще бъде. Войниците ни изтласкват на юг, в пустинята. Не ни щадят, не влизат в преговори. От семействата, които опитаха да проникнат на север, никой не се върна. Изглежда са загинали. Това значи, че след десет-петнайсет години нас окончателно ще ни изтласкат в пустинята, а там всички ще загинем без храна и вода. Казват, че и в пустинята живеят хора. Аз не вярвам в това, но много от уважаемите старейшини вярват и твърдят, че тези обитатели на пустинята са също така жестоки и кръвожадни, както и войниците. А ние сме хора миролюбиви, не умеем да се сражаваме. Много от нас мрат и сигурно няма да доживеем до окончателния край, но сега ние управляваме народа си и трябва да мислим не само за себе си, но и за децата си. Бошку! Дай, моля те, чай на Хлебаря. Струва ми се, че Хлебаря заспа.

Събудиха Хлебаря, пъхнаха в петнистата му ръка гореща чашка; той се опари, засъска, а принц-херцогът продължи:

— Нашият приятел Мак предлага изход. Той дойде при нас от страната на войниците. Тях той също ги ненавижда и също казва, че от тях не можем да чакаме пощада, там те всички са залъгани от тираните си и горят от желание да ни унищожат. Мак искаше отначало да ни въоръжи и поведе на бой, но се убеди, че сме слаби и не можем да воюваме. Тогава той реши да се добере до обитателите на пустинята — той също вярва в тях, — да се споразумее с тях и да ги поведе срещу войниците. Какво се иска от нас? Да благословим тази инициатива, да пуснем обитателите на пустинята през нашите земи и да ги осигурим с продоволствие, докато трае войната. И още нещо предлага нашият приятел Мак: да му разрешим да събере всички наши разузнавачи, които поискат, той ще ги учи да воюват и ще ги поведе през Синята Змия, за да вдигне там въстание. Ето, накратко, как стоят нещата. Сега трябва да решим и аз ви моля да се изкажете.

Гай хвърли поглед към Максим. Приятелят Мак седеше, подвил крак под себе си, огромен, кафяв, неподвижен като скала, дори не като скала, а като гигантски акумулатор. Гледаше към най-далечния ъгъл, към Магьосника, но почувствува погледа на Гай и обърна глава към него. И изведнъж Гай си помисли, че приятелят му Мак вече не е онзи, предишният. Спомни си, че Мак отдавна не се е усмихвал със знаменитата си ослепителна усмивка, че отдавна не е пял планинските си песни и че очите му са изгубили предишната ласкавост и добродушно ехидство, станали са твърди, като че ли стъклени, като че ли това вече не е Максим, а ротмистър Чачу. И още си спомни Гай, че отдавна приятелят му Мак е престанал да тича по всички ъгли като весел любопитен пес, станал е сдържан, появила се е в него някаква суровост, целенасоченост, възрастна делова съсредоточеност, сякаш се целеше със самия себе си в някаква видима само за него мишена… Много, много се измени приятелят Мак, откак изпразниха в него пълнителя на тежкия армейски пистолет. Преди той съжаляваше всички и всеки, а сега не жали никого. Е какво, може би именно така и трябва…

Но страшна работа е замислил все пак, клане ще има, голямо клане…

— Нищичко не разбрах — обади се един плешив урод, явно не беше тукашен, ако се съди по облеклото, му. — Какво иска той? Варварите да дойдат тук? Ами че те ще ни избият всичките. Какво, да не мислите, че не ги познавам? Ще ни избият всички, един жив няма да оставят.

— Те ще дойдат с мир — каза Мак — или изобщо няма да дойдат.

— По-добре хич да не идват — каза плешивият. — С варварите по-хубаво да си нямаш вземане-даване. Дет’ се вика, по-хубаво да излезеш срещу войнишките картечници. Все пак от своя ръка ще загинеш, колкото и да е, мен баща ми беше войник от Крепостта…

— Това е вярно, разбира се — замислено произнесе Бошку. — Но пък от друга страна, варварите могат и да изгонят войниците, и нас да не ни закачат. Тогава пък ще бъде съвсем добре.

— От къде на къде няма да ни закачат? — възрази оня с пердето. — Откак се помним, всички ни закачат, а сега отведнъж тия няма да ни закачат?

— Ами че нали той ще се споразумее с тях — поясни Бошку. — Не закачайте горските, демек, и толкоз, инак недейте да идвате…

— Кой? Кой ще се разбере? — попита Хлебаря и завъртя глава.

— Ами че Мак. Мак ще се разбере…

— А-а, Мак… Е, ако Мак се разбере, тогава може и да не ни закачат…

— Да ти дам ли чай? — попита Бошку. — Нещо заспиваш, Хлебар.

— А бе не ти ща чая.

— Хайде, пийни де, една чашка само. Толкова ли ти е трудно?

Оня с пердето изведнъж стана.

— Аз ще си ходя. Нищо няма да излезе от тая работа. Те и Мак ще убият, и нас няма да пожалят. За какво ще ни жалят? Все едно след десетина години с нас е свършено. В моята община вече две години не се раждат деца. Да си доживеем спокойно до смъртта и толкоз… Така че сами решавайте, както си знаете. Все ми е едно.