Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Светнаха циферблатите на пултовете, чу се пукот, ауспусите загърмяха, кабината ситно затрепери, всичко наоколо се изпълни с тежък грохот, далече долу сред полегналите храсти и сякаш струящата се трева принц-херцогът хвана с две ръце шапката си и започна да отстъпва. Гай се обърна и видя, че лопатите на гигантските витла са изчезнали, слели са се в огромни мътни кръгове — и изведнъж широкото поле се раздвижи и все по-бързо запълзя срещу тях… Изчезна принц-херцогът, изчезна хангарът, имаше само стремително летящо насреща поле, ужасно друсане, гръмотевичен рев; Гай с труд обърна глава и с ужас откри, че гигантските криле плавно се люлеят и малко остава да се отчупят, но в този момент друсането изчезна, полето под крилете пропадна надолу и някакво меко, разслабващо усещане прониза Гай от главата до петите. Под бомбоносеца вече нямаше поле, нямаше гора: всъщност гората се беше превърнала в черно-зелена четка, в огромно кърпено и прекърпвано одеяло, бавно пълзящо назад. Тогава Гай разбра, че всъщност лети.

Изпълнен с възторг, той погледна Максим. Приятелят Мак седеше в небрежна поза, положил лявата си ръка върху подлакътника на креслото, а с дясната едва забележимо помръдваше най-големия и явно най-важен лост. Очите му бяха присвити, устните смръщени, сякаш си подсвиркваше. Да. Това беше велик човек. Велик и непостижим, „Навярно той може всичко — помисли си Гай. — Ето, управлява тази свръхсложна машина, която вижда за пръв път в живота си. Та това не е някакъв си танк или камион — самолет е това, легендарна машина, аз изобщо не знаех, че такива са се запазили… А той я управлява като играчка, сякаш цял живот само е летял из въздушните пространства. Направо не ми го побира умът: като че ли много неща той ги вижда за пръв път и въпреки всичко моментално се ориентира и прави точно това, което трябва. Пък и само с машините ли? Не само машините го признават за господар. Ако поиска и ротмистър Чачу ще се прегръща с него… Магьосника, дето те е страх да го гледаш, и той го признаваше за равен… Принц-херцогът, учен човек, главен хирург, аристократ, може да се каже, веднага почувствува в него нещо такова, висше… Такава машина му подари, довери му се… А пък аз исках да женя за него Рада. За какво му е тя? Мимолетно увлечение, нищо повече. На него да му дадеш някоя графиня или принцеса, да речем… А виж, с мен дружи… И ако поиска сега да се хвърля оттук — какво пък, много е възможно да се хвърля, защото това е Максим… Колко неща видях и научих благодарение на него, за цял живот не можеш да видиш и научиш толкова… И колко още ще науча и ще видя…“

Максим почувствува погледа, възторга, предаността му, обърна се към него и широко се усмихна, както едно време. И Гай с труд се удържа да не хване мощната мургава ръка и да се залепи за нея в благодарна целувка. „О, повелителю мой, защитнико мой, гордост моя, заповядвай ми, аз съм пред теб, тук съм, готов съм, хвърли ме в огъня, съедини ме с пламъка… Срещу хиляди врагове, срещу зинали гърла, срещу милиони куршуми… Къде са твоите врагове, къде? Къде са тези тъпи отвратителни хора в гадни черни мундири? Къде е злобното офицерче, което посмя да вдигне ръка срещу теб? О, мерзавецо черен, с нокти ще те разкъсам, гърлото ще ти прегриза… но не сега, не… Той ми заповядва нещо, моят повелител, нещо иска от мен… Мак, Мак, умолявам те, върни ми твоята усмивка, защо вече не се усмихваш? Да, да, аз съм глупав, не те разбирам, не те чувам, толкова силно реве твоята послушна машина… ах, ето каква била работата, массаракш, какъв съм идиот, шлемът, разбира се… Да, да, сега, аз разбирам, това е шлемофон, както в танковете… Слушам те, прекрасни! Заповядвай! Не, не искам да се опомня! Не, нищо не ми става, просто аз съм твой, аз искам да умра за теб, заповядай нещо… Да, да, аз ще мълча, ще си затворя устата… Това ще разкъса дробовете ми, но аз ще мълча, щом заповядваш… Кула ли? Каква кула? А, да, виждам я… Тези черни гадове, подли канибали, детеубийци, те са напъхали кули навсякъде, но ние ще пометем тия кули, ще минем с железни ботуши, ще стъпчем тия кули с огън в очите… Води, води своята послушна машина към тази гнусна кула… и дай ми бомба, ще скоча с бомбата и ще улуча, ще видиш! Бомба, дай ми бомба! В огъня! О!… О! О!!!“

Гай с усилие си пое въздух и дръпна яката на комбинезона си. В ушите му звънеше, всичко плуваше и се поклащаше пред очите. Светът беше в мъгла, но тя бързо се разсейваше, всички мускули го боляха, нещо неприятно дереше гърлото. После видя лицето на Максим — тъмно, мрачно, с някаква твърдост. Изплува и изчезна споменът за нещо сладостно, но кой знае защо му се прииска да застане мирно и да тракне с токове. Впрочем Гай разбираше, че това е неуместно, че Максим е сърдит.