Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Тойво веднага стана, прекоси стаята и седна на пода в краката на Ася, като облегна глава на коленете й.

— Та нали така или иначе трябва да излезеш в отпуск — каза Ася. — А там ще имаш възможност да ходиш на лов… Та това все пак е Пандора! Би могъл да се разходиш до Дюните… Плантациите ни можеш да разгледаш… Ти даже си нямаш представа какво нещо са плантациите на Пашковски!…

Тойво не отвърна нищо, само още по-силно притисна бузата си до коленете й. Тогава и тя замълча, и известно време двамата не разговаряха, а после Ася попита:

— Май с тебе става нещо, а?

— Защо мислиш така?

— Не знам. Но като те гледам.

Тойво въздъхна дълбоко, стана от пода и също седна на перваза.

— Права си — мрачно рече той. — Нещо става. С мен.

— Какво ти има?

С премрежени очи Тойво взе да разглежда черните ивици на облаците, прорязващи медночервеното зарево на залеза. Синкавочерните камари на горичките, пръснати на хоризонта. Тънките черни небостъргачи с хиляди етажи, стърчащи като снопове стрели от колчани сред кварталите. Меднопроблясващия гигантски купол на Форума отляво и неестествено гладката повърхност на кръглото Море отдясно. И черните ластовици, които с писък падаха стремглаво като копия от висящата градина на горния квартал и изчезваха в листака на висящата градина в квартала под него.

— Какво става? — попита Ася.

— Ти си изумително красива — рече Тойво. — Имаш вежди като гайтан. Не знам точно какво значи това, но то е казано за нещо много красиво. За тебе. Ти даже не си красива, ти си прекрасна. Милолика кокотка. И грижите ти са мили. И твоят свят е мил. И дори твоят Бруно е мил, като си помислиш… И изобщо светът е прекрасен, ако искаш да знаеш… „Светът прекрасен е — същинско цвете. Дарени с радости блажени са девет бъбрека, сърцата двете и тези четири дроба черни…“ Не зная какви са тези стихове. Изведнъж изплуваха в главата ми и ми се прииска да ги чуеш… И запомни какво ще ти кажа! Има много голяма вероятност съвсем скоро да пристигна при теб на Пандора. Защото просто всеки момент чакам търпението му да се изчерпи и той наистина да ме отпрати в отпуск. А може и изобщо да ме изпъди. По очите му познавам, твърди са като орехи. От ясно по-ясно се вижда, като на дисплей. А сега давай да пием чай.

— Нищо не излиза, а? — попита тя.

Тойво извърна очи и повдигна неопределено рамене.

— Защото всичко беше замислено погрешно още в началото — разпалено каза Ася. — Защото още от самото начало задачата не беше формулирана правилно! Не можеш да си поставяш една задача така, че никакъв резултат да не те задоволява. Поначало хипотезата ти беше порочна — помниш ли какво ти казах? Ако наистина Странниците бяха излезли наяве, нима щеше да се зарадваш? А сега започваш да мислиш, че тях ги няма никакви, и пак се чувствуваш зле — сбъркал си, излиза, че твоята хипотеза е невярна, смяташ, че си загубил играта, а всъщност нищо не си загубил…

— Да не би да съм спорил с тебе някога — смирено рече Тойво. — Какво да се прави, все аз съм виновен, такава ми е съдбата…

— Видя ли, че сега и той се разочарова от тази ваша идея… Разбира се, не вярвам, че ще те изгони, ама че глупости дрънкаш, та той те обича и те цени, всички го знаят… Но наистина не биваше толкова години да се съсипвате — и за какво всъщност? Фактически нямате нищо черно на бяло, само една гола идея. Несъмнено идеята е много интересна, на всеки може да му настръхнат косите от нея, но толкоз. И нищо повече! По същество това просто е инверсия на нещо, което хората правят толкова отдавна… просто прогресорство наопаки и нищо повече… Щом ние вкарваме в правия път нечия история, значи някой може да се опита да изправи и нашата… Почакай, изслушай ме! Първо, вие забравяте, че не всяка възможна инверсия се проявява в действителността. Граматиката е едно нещо, а действителността — друго. Затова отначало всичко това ви изглежда интересно, а сега просто прилича на… е, да речем, на нещо срамно… Знаеш ли какво ми каза вчера един мой високопоставен колега. Ами той рече: „Вижте, тук не е «Комкон». На ония в «Комкон» само може да им завижда човек. Когато се сблъскат с някоя наистина сериозна загадка, те бързат да я припишат на Странниците, обявяват я за резултат от тяхната дейност и туйто!“

— Интересно кой е казал това? — мрачно попита Тойво.

— Че какво значение има? Ето например нашият квас се разбунтува. Защо трябва да търсим причините? Всичко е ясно: виновни са Странниците! Кървавата ръка на свръхцивилизацията! И не се сърди, моля те. Хей, не се ядосвай! Тези насмешки не ти харесват, но нали ти почти никога не ги чуваш. А пък аз ги слушам постоянно. Стига ми само „синдромът на Сикорски“… И това вече не е шега, нали? Това вече е присъда, миличките ми! Това е диагноза!