Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Слушай — рече Тойво. — Какво искаш от мен?

Гриша млъкна.

— Наистина — обади се той след малко. — Какво искам от теб? Не знам.

— А аз знам. Ти искаш всичко да е наред и всеки ден животът да става по-хубав.

— А така! — вдигна палеца си Гриша.

Той искаше да каже още нещо, нещо лековато, което да премахне стеснението от проявената доверчивост между тях през последните минути, но в този момент прозвуча мелодичният сигнал за края на програмата и на бюрото с леки тласъци пропълзя лентата с резултатите.

Тойво я разгледа цялата, ред по ред, грижливо я ската по гънките и я пъхна в процепа на запомнящото устройство.

— Нищо интересно ли няма? — попита Гриша с прозиращо съчувствие в гласа.

— Как да ти кажа… — смотолеви Тойво. Сега той наистина мислеше напрегнато за нещо друго. — Отново пролетта на 81-ва година.

— А защо отново?

Тойво прекара пръсти по сензорния пулт на терминала, за да пусне поредния цикъл на програмата.

— През март 81-ва година — каза той — за първи път от два века насам е отбелязан случай сиви китове масово да се самоубиват.

— Ясно — нетърпеливо рече Гриша. — Но какво искаше да кажеш с това „отново“?

Тойво стана.

— Тя е дълга история — промълви той. — После ще прочетеш бюлетина. Хайде да си тръгваме.

Те вечеряха в стаята, обагрена в червено от залеза. Ася беше разстроена. Квасът на Пашковски, доставян в деликатесния комбинат направо от Пандора (в живи торби-биоконтейнери, покрити с теракотова скреж и наежени от роговите куки на изпарителите, по шест килограма скъпоценна мая във всяка торба), отново се беше разбунтувал. Ароматът му самопроизволно беше преминал в клас „сигма“, а горчивината му бе достигнала последния допустим градус. В експертния съвет имаше разногласия. Магистърът поиска, докато се изясни причината, да се спре производството на известните по цялата планета „алапайчета“, а Бруно — безочливо дрънкало, хлапе, нахалник — заяви: от къде на къде? Никога досега той не беше се осмелявал да гъкне срещу Магистъра, а днес най-неочаквано взе да държи реч. Обикновените любители, значи, чисто и просто няма да забележат тази промяна във вкуса, а пък що се отнася до познавачите, нека му отсекат главата, ако най-малко всеки пети не се прехласне по тази вкусова разновидност… Като че ли някой после ще седне да му реже главата… Да, но него го подкрепиха! И сега изобщо не е ясно какво ще стане…

Ася отвори прозореца, седна на перваза и се загледа надолу, в двукилометровата синьо-зелена пропаст.

— Страхувам се, че ще се наложи да летя до Пандора — каза тя.

— За дълго ли? — попита Тойво.

— Не знам. Може да се окаже за дълго.

— А какъв смисъл има да ходиш? — попита Тойво внимателно.

— Разбираш ли, работата е там… Магистъра смята, че тук, на Земята, сме проверили всичко, което може да се провери. Значи нещо не е наред на плантациите. Може би там се е появил нов щам… А възможно е нещо да става и при пренасянето… Не знаем.

— Веднъж ти вече летя до Пандора — рече Тойво, който ставаше все по-мрачен. — Замина уж за една седмица, а пък седя там три месеца.

— Ами какво мога да направя аз?

— Не знам какво можеш да направиш ти… Но знам, че три месеца без теб се чувствувах ужасно.

— А две години как изкара без мен? Когато беше на онази там… как се казваше…

— Сети се, нали! Че то кога беше! Тогава бях млад, глупак бях тогава… По онова време бях прогресор! Железен човек — само мускули, маска и челюст! Слушай, я по-добре на Пандора да отиде твоята Соня, а? Тя е млада, красива, може пък там да се омъжи…

— Разбира се, и Соня ще тръгне. А нещо друго измисли ли?

— Измислих. Нека да замине Магистъра. Той забърка тази каша, нека сега той отиде на Пандора.

Ася само го погледна.

— Добре де, вземам си думите обратно — бързо каза Тойво. — Грешка. Сбърках.

— Той дори Свердловск не бива да напуска! Та той има вкусови пъпчици! Вече четвърт век не е излизал даже от своя квартал!

— Запомних — взе да отсича думите Тойво и да натъртва на всяка от тях. — Край. Втори път — няма. Изтърсих глупост. Изтървах се. Нека Бруно да замине.

Ася още няколко мига го изгаря с очи, искрящи от възмущение, а после се обърна и отново взе да гледа през прозореца.

— Бруно не може да тръгне — рече тя сърдито. — Сега той се занимава с онзи негов нов букет. Иска да го зафиксира и да го стандартизира… Ще видим, все още не се знае кой ще замине… — Тя стрелна с очи Тойво и се засмя. — Виж го ти него! Как само се умърлуши! „Три месеца… Какво ще правя без тебе…“