Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Той сдъвка последната бисквита и на един дъх допи млякото.

После каза гласно:

— Да пристъпим.

И отвори папката. „Миналото на този човек е неясно. И това, разбира се, е калпаво начало на едно запознанство. Но ние с вас знаем не само как от миналото се извежда настоящето, но и как от настоящето се извежда миналото. И ако чак толкова ни потрябва миналото на нашия Мак, ние ще го изведем от настоящето. Това се нарича екстраполация… Нашият Мак започва началото си с това, че бяга от каторгата. Изведнъж. Неочаквано. Точно в момента, когато ние със Странник посягаме към него. Ето паническият рапорт на генерал-коменданта, класически вопъл на идиот, който е извършил пакост и бърза да отърве наказанието: той в нищо не е виновен, направил всичко според инструкцията, той не знаел, че обектът доброволно е постъпил в отряда на сапьорите-смъртници, а обектът постъпил там и загинал на минното поле. Не знаел… Ето, ние със Странник също не знаехме. А трябваше да знаем! Обектът ни е човек непредсказуем, вие трябваше да очаквате от него нещо подобно, господин Умник… Да, тогава това ме порази, но сега разбираме каква е работата: някой е разказал на нашия Мак за кулите, той решил, че в Страната на Творците няма какво да прави повече и избягал на Юг, симулирайки гибел…“

Прокурорът подпря главата си с ръка, вяло се потърка по челото.

„Да, тогава започна всичко… Това беше първата от цяла серия мои грешки: повярвах, че той е загинал. А как можех да не повярвам? Кой нормален човек ще бяга на Юг?… Всеки би повярвал. А виж, Странник не повярва.“

Прокурорът взе поредния рапорт.

„Ох, тоя Странник! Умният, гениалният Странник! Ето как трябваше да действувам — като него! Бях сигурен, че Мак е загинал: Югът си е Юг. А той наводни цялото Заречие със свои агенти. Тлъстият Фанк — ах, не се добрах аз до него на времето, не го опитомих! — този тлъст оплешивял шопар отслабна, докато се мотаеше из цялата страна и все душеше, и търсеше, а неговият Кокошар пукна от малария на Шесто трасе, а Тапа Петлето беше пленен от планинците, а после Петдесет-и-Пети — досега не знаем кой е бил той — беше заловен от пиратите на самото крайбрежие, но успя да съобщи, че Мак се е появявал там. Предал се е на патрулите и е изпратен обратно в каторгата…

Ето как постъпват хората, които имат глава на раменете: в нищо не вярват и никого не жалят. Ето как трябваше да постъпя тогава. Да изоставя всичко, да се заема само с Мак, та аз още тогава разбирах каква страшна сила е Мак, а вместо това аз се сбих с Гърчавия и загубих, после се свързах с тая идиотска война и също загубих… И сега също щях да загубя, но ми провървя: Мак се появи в столицата, в бърлогата на Странник и аз научих това преди Странник. Да, Странник, да, клепоушко, сега загуби ти. Точно сега ли трябваше да заминеш, а? И знаеш ли, Странник, дори не ме огорчава обстоятелството, че отново не ми е известно къде и защо си заминал. Заминал си — хубаво. Ти, разбира се, във всичко се осланяш на твоя Фанк, а твоят Фанк ти докара Мак, но — каква неприятност — разболя се твоят Фанк след военните си приключения, лежи в безсъзнание в дворцовата болница — нали е важна фигура, такива са само за дворцовата болница! — и сега ще бъда точен, сега той ще лежи там толкова, колкото аз намеря за добре. Теб те няма, Фанк го няма, а Мак е тук, и това е голям късмет…“

Прокурорът почувствува радост, забеляза я и веднага я угаси.

„Пак емоции, массаракш… По-спокойно, Умник. Ти се запознаваш с човек на име Мак и трябва да бъдеш много обективен. Още повече, че този нов Мак съвсем не прилича на предишния, сега той е съвсем зрял, сега вече знае какво е това финанси и детска престъпност. Поумня нашият Мак, по-суров стана… Ето, утвърди се в щаба на съпротивата (поръчители — Мемо Грамену и Аллу Зеф); като гръм от ясно небе им падна на главите с предложението да се разкрие пред цялата съпротива истинското предназначение на кулите; щабът изрева, но Мак успя да ги убеди! Наплаши ги, обърка ги, приеха идеята му и възложиха на него разработката й… В обстановката той се ориентира бързо и вярно. И те разбраха това — разбраха с кого си имат работа. Или просто почувствуваха… Ето последният донос: фракцията на просветителите го е привлякла към обсъждането на програмата за превъзпитание — и той се е съгласил с радост.

Веднага предлага цял куп идеи. Не са кой знае какви, но работата не е там, в края на краищата самото превъзпитание изобщо е идиотизъм; важното е, че той вече не е терорист, нищо не иска да взривява, никого не иска да убива; важното е, че той се е заел с кариерата си, активно утвърждава авторитета си в щаба, произнася речи, критикува, стреми се нагоре; важното е, че има идеи, жадува да ги осъществи, а именно това ви е нужно, господин Умник…“