Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Хора, кукли, зверове…

Хора.

После Максим се опомни. Време беше да поеме управлението. Той се смъкна долу, мимоходом потупа Гай по рамото, хвана се за някакви металически скоби, огледа се в тесния люлеещ се сандък, едва не се задуши от нафтената воня; различи мъртвобледото лице на Фанк и обърнати нагоре очи на Зеф, който се беше свил под сандъка със снарядите; отблъсна притискащия се до него Гай и се промъкна при водача.

Кука дърпаше лостовете към себе си и даваше цялата възможна газ. Той пееше, той крещеше с такъв ужасен глас, че можеше да бъде чут и Максим дори различи думите на „Благодарственото слово“. Сега трябваше някак си да го укроти, да заеме неговото място и да открие в този дим удобен овраг или дълбока падина, или някакъв хълм, за да има къде да се укрият от атомните взривове… Но всичко стана не според плана му. Още щом започна внимателно да разтваря юмруците на Кука, вцепенени върху лостовете, преданият Гай, видял, че някой не се подчинява на господаря му, се промуши отстрани и страшно удари обезумелия водач с огромен гаечен ключ по слепоочието. Кука омекна и изтърва лостовете. Максим побесня, отблъсна с всички сили Гай, но вече беше късно, нямаше време за ужас или състрадание. Той издърпа настрани трупа, седна и пое управлението.

През люка не се виждаше почти нищо: малко късче глинеста почва, по която растяха редки тревички, а по-нататък — плътна пелена от сив дим. Не можеше да става и дума да открие нещо в тази мъгла. Оставаше само едно — да забави ход и да се движи внимателно, докато навлязат сред хълмовете. Впрочем, да забавя ход също беше опасно. Ако атомните мини започнеха да избухват преди да се добере до хълмовете, можеше да ослепее и въобще можеха да изгорят… Гай се буташе ту отляво, ту отдясно, надничаше в лицето му, искаше заповеди.

— Нищо, приятелче… — мърмореше Максим, като го избутваше с лакти, — това ще мине… Всичко ще мине, всичко… Потърпи още малко…

Гай виждаше, че му говорят, ронеше сълзи от огорчение, че пак, както тогава в бомбоносеца, не чува нито дума.

Танкът прелетя през гъста струя черен дим: отляво някой гореше. После трябваше рязко да завие, за да не налети върху мъртвец, смазан от вериги. Показа се от дима и веднага изчезна килнат пограничен стълб, зад него се показаха разкъсани, смачкани телени заграждения. От незабележимо окопче се показа за миг човек със странна бяла каска, яростно размаха вдигнатите си юмруци и веднага изчезна, сякаш потъна в земята. Димната пелена отпред малко по малко се разсейваше, Максим видя тъмнокафявите кръгли хълмове съвсем наблизо, и изкаляната задна част на някакъв танк, който пълзеше кой знае защо косо към общото движение, и още един горящ танк. Максим сви наляво, насочвайки танка си към дълбока, обрасла с храсти седловина между два хълма малко по-нагоре. Беше вече близо, когато отпред плисна огън и целият танк зазвъня от страшния удар. От изненада Максим даде пълен газ, храстите и облака белезникав дим над тях се понесоха насреща, мярнаха се бели каски, изкривени от омраза лица, вдигнати юмруци, после под веригите нещо желязно затрещя, чупейки се. Максим стисна зъби, рязко сви вдясно и подкара танка по-далеч от това място, напряко на склона, силно наклонен, малко оставаше да се преобърне; заобиколи хълма и най-сетне влезе в тесен овраг, в който растяха млади дръвчета. Тук реши да спре.

Отвори предния люк, подаде се до кръста и се огледа. Мястото беше подходящо — високи рижи склонове заобикаляха танка от всички страни. Максим спря мотора; и веднага Гай с дрезгав фалцет закрещя някакви предани глупости, нещо нелепо римувано, някаква самодейна ода в чест на най-великия и най-любим Мак. Такава песен би могло да съчини куче, ако се научеше да говори човешки език.

— Млъкни! — заповяда Максим. — Измъкни тези хора навън и ги сложи да лежат до танка… Чакай, не съм свършил! Прави това внимателно, това са мои любими приятели, наши любими приятели…

— А ти къде отиваш? — с ужас попита Гай.

— Аз съм тук, наблизо.

— Не отивай… — захленчи Гай. — Или ми позволи да дойда с теб…

— Ти не ме слушаш… — строго каза Максим. — Прави каквото заповядах. И бъди внимателен, помни, че това са наши приятели…

Гай занарежда нещо, но Максим вече не го слушаше. Измъкна се от танка и затича нагоре по склона на хълма. Някъде наблизо продължаваха да минават танкове, моторите пресипнало ръмжаха, дрънчаха вериги, нарядко гърмяха оръдия. Високо в небето изсвири снаряд. Приведен, Максим изтича до върха, приклекна между храстите и още веднъж от все сърце сам се похвали за удачния избор на мястото.