Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Максим погледна към равномерно дъвчещата рижа брада на световната знаменитост.

„Нищо, ще издържи. В краен случай ще трябва да помогна, макар че, страхувам се, няма да ми е до това. Пък и Гай — него не трябва да го изпускам от очи… Да, доста работа ще има. Добре. В края на краищата в този мътен водовъртеж, все едно, аз ще си бъда пълен господар и никой няма да може и няма да иска да ме спре…“

Минаха горичката и веднага се разнесе слятото бучене на високоговорители, трясъкът на ауспуси, раздразнени викове. Преди тях по полегатия затревен склон стояха три реда танкове. Между тях се мотаеха хора, напластяваше се сивкав дим.

— Ето ги и нашите гробове! — високо и весело произнесе някой отпред.

— Ти виж какво ни дават — каза Гай. — Довоенни машини, имперски боклук, консервени кутии… Слушай, Мак, ние какво, така ли просто ще изпукаме тук? Ами че това е сигурна гибел…

— Колко има до границата? — попита Максим. — И изобщо какво има там, зад гребена?

— Равнина — отговори Гай. — Плоска като дъска. Границата е на около три километра, после почват хълмове, които продължават до самата…

— Река няма ли?

— Няма.

— Оврази?

— Н-не… не помня. Защо?

Максим хвана ръката му и силно я стисна.

— Не падай духом, момче — каза той. — Всичко ще бъде наред.

Гай с отчаяна надежда го погледна отдолу нагоре. Очите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха.

— Наистина ли? Пък аз не виждам никакъв изход. Взеха ни оръжието — вместо снаряди и танкове има само отливки, картечници няма. Пред нас смърт, зад нас смърт…

— Аха — злорадо каза Зеф, докато си човъркаше зъбите. — Подмокри ли си гащичките? Това не ти е да избиваш на каторжниците зъбите…

Колоната навлезе в промеждутъка между танковите редове и спря. Стана трудно да се разговаря. Направо върху тревата бяха сложени огромните фунии на говорителите, кадифен магнетофонен глас внушаваше: „Там, зад гребена на падината, е коварният враг. Само напред. Само напред. Лостовете към себе си — и напред. Срещу врага. Напред. Там, зад гребена на планината, е коварният враг… Лостовете към себе си и — напред…“ После гласът млъкна на половин дума, а вместо него се разкрещя полковникът. Той стоеше на радиатора на всъдехода си, батальонните го придържаха за краката.

— Войници! — крещеше полковникът. — Стига сте дрънкали! Всички в танковете! Преди всичко водачите, защото за останалите не ми пука. Но ако някой остане… — Той извади пистолета си и го показа на всички. — Разбрахте ли, тъпаци? Господа ротни, разведете екипажите по танковете им…

Започна блъсканица. Полковникът, олюлявайки се на радиатора, продължаваше да крещи, но нищо не се чуваше, защото високоговорителите отново забърбориха, че врагът е пред тях и затова лостовете към себе си. Всички блицтрегери се втурнаха към третия ред танкове. Почна сбиване, във въздуха полетяха подковани обувки. Огромна сива тълпа щъкаше около танковете от задния ред. Някои танкове тръгнаха, от тях се сипеха хора. Полковникът съвсем посиня от напъване и накрая започна да стреля над главите. От гората изскочи черна верига от легионери.

— Хайде! — каза Максим, твърдо хвана за раменете Гай и Зеф и бегом ги поведе към крайната машина в първи ред — мрачна, петниста, с безсилно отпуснато оръдейно дуло.

— Почакай — объркано бърбореше Гай, докато се оглеждаше. — Ами че ние сме четвърта рота, ние сме ей там, във втори ред…

— Върви, върви — сърдито каза Максим, — на теб сигурно и взвод ти се командува?

— Войнишка жилка — каза Зеф. — Престани, мамичко…

Някой хвана Максим отзад за колана. Без да се обръща, Максим се опита да се освободи — не можа. Огледа се. Зад него, здраво вкопчен с едната ръка и бършещ с другата разкървавения си нос, се влачеше четвъртият член на екипажа — водачът, углавник, по прякор Кука.

— Аха, — каза Максим. — Съвсем бях забравил за теб. Върви, върви, не изоставай…

Той недоволно отбеляза, че в суматохата е забравил за този човек, за който по плана беше предназначена немаловажна роля. В този момент защракаха жандармските автомати, по бронята с мяукащо свирене заподскачаха куршуми; наложи се да се снижат и да тичат презглава. Максим тичешком зави зад крайния танк и спря.

— Слушай командата ми! — каза той. — Кука, пали мотора. Зеф в кулата! Гай, провери долните люкове… Хубаво ги провери, главата ще ти откъсна!

Той тръгна около танка, за да огледа веригата. Наоколо стреляха, крещяха, високоговорителите монотонно боботеха, но той си беше дал дума да не се отвлича и не се отвличаше, само отбеляза: високоговорителите — Гай — да не забравя. Звената бяха в сносно състояние, но водещите колела внушаваха безпокойство. „Нищо, стават, няма да пътувам кой знае колко дълго…“ Изпод танка ловко изпълзя Гай — вече мръсен, с изподрани ръце.