Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Прокурорът се облегна назад.

„И ето още нещо, което е нужно. Донесенията за начина му на живот. Много работи — и в лабораторията, и в къщи, — продължава да тъгува за онова момиче, Рада Гаал, спортува, почти с никого не дружи, не пуши, почти не пие, много е умерен в храненето. От друга страна, проявява явна склонност към разкош в бита, знае си цената: полагащата му се по щат кола прие като нещо естествено, изразил е недоволство от малката й мощност и външна уродливост; недоволен е също и от квартирата си, смята я за тясна и лишена от елементарни удобства; украсил я е с оригинални картини и антикварни произведения на изкуството, за които е изхарчил почти целия си аванс… И така нататък. Добър материал, много добър… Между другото колко пари има сега той, с какво разполага? Така-а, ръководител на тема в лабораторията по химически синтез… Добре са го уредили. И сигурно още повече са му обещали. Бих искал да знам как са му обяснили за какво е притрябвал на Странник. Това знае Фанк, тая тлъста свиня, но той по-скоро ще пукне, отколкото ще каже… Ах, да можех да изтръгна от него всичко, което знае! С каква наслада бих го пречукал после… Как ми трови живота това говедо… И Рада ми задигна, а каква хубава работа щеше да ми свърши сега Рада… Какво оръжие е тя, когато имаш работа с чистия, честен, мъжествен Мак!… Впрочем, това сега може би дори не е и толкова лошо… Не аз държа в неволя твоята любима, Мак, а Странник, това са негови интриги, на тоя шантажьор…“

Прокурорът изтръпна: жълтият телефон тихо звънна. Само звънна и нищо повече. Тихичко, дори мелодично. Оживя за част от секундата и отново замря, сякаш напомняше за себе си… Прокурорът, без да откъсна поглед от него, прекара по челото си треперещи пръсти. Не, грешка е… Разбира се, че е грешка. Всичко става, телефонът е сложен апарат, някъде там е прескочила искрица… Той избърса пръсти в халата. И в същия момент телефонът гръмна. Като изстрел от упор… Като нож по гърлото… Като падане от покрива върху асфалта… Прокурорът взе слушалката. Той не искаше да я взема, той дори не знаеше, че я взема, той дори си въобрази, че не я взема, а бързо, на пръсти тича в спалнята си, облича се, изкарва колата от гаража и с пълна скорост се понася… Накъде?

— Държавният прокурор слуша — дрезгаво каза той и се изкашля.

— Умник? Обажда ти се Канцлер.

Ето… Ето го… Сега ще каже: „Чакаме те някъде след час…“

— Познах те — безсилно каза той. — Здравей, Канцлер.

— Чете ли комюникето?

— Не.

„Ах, не си го чел? Ами че ела, ще ти го прочетем…“

— Край — каза Канцлер. — Окепазихте войната.

Прокурорът преглътна. Трябваше да каже нещо. Трябваше спешно да каже нещо, най-хубавото — да се пошегува. Една тънка шега… „Боже, прати ми една тънка шега!…“

— Мълчиш… Помниш ли какво ти говорех? Не се навирай в тая каша, дръж се при цивилните, не при военните. Ех, ти. Умник…

— Ти си Канцлер — изстиска от себе си прокурорът. — Всички сме твои деца. А децата вечно не слушат родителите си…

Канцлер се захили:

— Деца, а? А къде беше казано: „Ако чадото твое не те послуша…“ Как беше по-нататък, спомняш ли си?

„Боже мой, боже мой! «… изтрий го от лицето на земята.» Той така и каза тогава: «Изтрий го от лицето на земята» и Странник взе от масата тежкия черен пистолет, бавно го вдигна и стреля два пъти, и чадото се хвана с две ръце за пробитата плешива глава и рухна върху килима…“

— Какво, забравил ли си? — попита Канцлер. — Ех ти. Умник… Какво смяташ да правиш, Умник?

— Аз сгреших… — изхърка прокурорът. — Това беше грешка… Заради Гърчавия…

— Сгрешил си… Е, хубаво. Умник, помисли си. Аз пак ще ти се обадя.

И толкоз. И затвори. И не знаеш къде да се обаждаш, да плачеш, да молиш… „Глупаво, глупаво. Това никому не е помогнало… Хубаво… Почакай… Почакай, страхливецо!“ Той със замах удари с разтворена длан ръба на масата — до кръв, до болка, докато престане да трепери… Това малко помогна, но все пак се наведе, отвори с другата ръка долното чекмедже, извади шишенцето, измъкна със зъби тапата и отпи няколко глътки. Заля го горещина.

„Ето така… Спокойно… Още ще видим… Това е състезание: кой по-бързо. С Умника не можеш се справи толкова лесно, ще има да взимате. Не можеш веднага да отзовеш Умника. Ако можеше, вече щяха да са ме повикали… Нищо, че се обади. Той винаги така… Има време. Два дни, три, четири… Има време! — кресна си той сам. — Успокой се…“ Стана и започна бързо да обикаля кабинета.

„Имам аз за вас оправия. Имам Мак. Имам човек, който не се бои от излъчването. За когото не съществуват прегради. Който желае да промени положението на нещата. Който ни мрази. Той е чист и следователно, открит за всички съблазни. Имам човек, който ще ми повярва. Човек, който ще поиска да се срещне с мен… Той вече иска да се срещне с мен: моите агенти вече много пъти са му говорили, че държавният прокурор е добър, справедлив, голям познавач на законите, истински бранител на законността, че Творците не го обичат и го държат, само защото не си доверяват един на друг… Моите агенти вече са ме показали на него — скришом, при благоприятни обстоятелства, и моето лице му е харесало… И — най-важното! — под най-строг секрет са му намекнали, че аз знам къде се намира Центъра. Той прекрасно владее лицето си, но ми казаха, че в този момент се е издал… Ето какъв човек имам аз — който много иска да завладее Центъра и единствен от всички може да направи това… Тоест, аз все още нямам този човек, но мрежите са хвърлени, примамката е глътната и днес аз ще дръпна въдицата. Или съм загубен. Загубен… Загубен…“